Тези събирания. Дали изобщо някой се забавляваше? Онова, което си спомням най-отчетливо, бе, че бяха пропити с духа на потиснат песимизъм. Пиехме много, но пиенето като че усилваше страха ни или отчаянието ни, затова крещяхме с все сила, сякаш да прогоним злите духове. От какво се бояхме? От нова война, от световна икономическа криза, както и от заплахата от фашизъм; нямаше край на нещата, които ни плашеха. Таяхме у себе си дълбоко негодувание. За всичките си несполуки обвинявахме Голямата война и старците, които принуждаваха младите да се сражават в нея, а може би Фландрия наистина ни беше унищожила като нация, но… Ето, пак изпадам в ролята на любител социолог, която ненавиждам. Всъщност никога не мисля за нас или за нацията; никой от нас не го правеше, в това съм напълно убеден. Разбира се, разговаряхме в този смисъл — не спирахме да говорим по този начин, — но това не беше нищо повече от поза, за да изглеждаме по-сериозни, по-авторитетни и истински. Някъде дълбоко — ако изобщо у нас имаше дълбочина — ние се интересувахме предимно от себе си, понякога и от още един-двама души; та нима не е било винаги така? Защо го направи? — ме попита онова момиче вчера и аз взех да й отговарям иносказателно с примери от философията и изкуството, докато тя си тръгна неудовлетворена. Но какъв друг отговор бих могъл да й дам? Аз съм отговорът на нейния въпрос, всичко, което съм аз; нищо друго не може да й свърши работа. За известно време общественото съзнание ще се занимава и забавлява с мен — за него аз съм човек с една-единствена отличителна черта. Дори за тези, които си мислеха, че ме познават добре, всичко друго, което бях или не бях направил, се беше изпарило до пълна незначителност пред факта на моето така наречено предателство. Докато в действителност аз съм си същият събран в едно човек — едно, но раздробено на милиарди азове. Това звучи ли смислено?
Всъщност онова, което ни плашеше навремето, бяхме самите ние, всеки със своите си демони.
Когато Куеръл ми се обади онзи ден, поне прояви благоразумие да не се прави на шокиран. Той е наясно с всичко за предателството в неговите големи и малки разновидности, истински познавач в това отношение. Когато беше на върха на славата си (напоследък нещо изчезна от вестникарските заглавия, но главно защото остаря, пък и вече не е така заядлив както преди), направо цвилех от смях пред снимките му в пресата, как се мазни на папата например, тъй като знаех, че по всяка вероятност устните, с които целува папския пръстен, само половин час преди това са били между нечии женски бедра. Но за Куеръл също има опасност да бъде опозорен и показан в истинската му светлина — каквато и да е тя. Това негово изражение — подозрително и непочтено, което винаги е имал, беше станало по-изразително с напредване на възрастта. Въпреки това ето пак интервю напоследък — откъде се беше взела тази негова репутация, че избягвал всякаква публичност? — в което отново парадира с едно от онези привидно проницателни, но всъщност банални наблюдения, които са се превърнали в негова запазена марка. „Не знам за Бог — казва на интервюиращия, — но със сигурност вярвам в дявола.“ О, да, Куеръл не е за всяка уста лъжица.
Проявяваше съвсем истински интерес към хората — сигурен белег на всеки второкласен писател. По време на онези купони в Орловото гнездо стоеше с часове облегнат с гръб на стената, от ъгълчетата на устата му излизаха дяволски струйки дим, наблюдаваше и слушаше, докато купонът постепенно се превръщаше в истеричен маймунарник. Пиеше колкото и останалите, но алкохолът като че ли не му действаше, само дето посърналите му бледосини очи заблестяваха с нещо като злъчно веселие. Обикновено се изнизваше рано, повлякъл със себе си някое момиче; вдигаш поглед към мястото, където е бил допреди малко, и откриваш, че го няма, ала сякаш долавяш някаква остатъчна бледа сянка от него, също като бялото петно на стената под свалена картина. Затова се изненадах, когато през един августовски следобед по време на купона той ме спря в коридора.
— Слушай, Маскел — каза със своя недоверчиво рязък тон, — вече не издържам на това гадно вино. Дай да отидем да пийнем нещо истинско.
Чувствах главата си като натъпкана с памук, а слънчевата светлина в прозорците на мансардата имаше цвят на урина. За пръв път ми стана приятно, че се махам. Едно момиче стоеше на прага пред спалнята и плачеше. Беше покрило лицето си с ръце, а Ник никакъв не се мяркаше. Двамата с Куеръл заслизахме мълчаливо по разхлопаните стълби. Навън въздухът синееше от изгорелите газове; странно, че е имало време, когато човек е забелязвал миризмата на бензин. Влязохме в една кръчма — дали беше „Финчис“, или имаше друго име? — и Куеръл поръча джин и вода — „питието на проститутките“, подхвърли и се изхили. Току-що бяха отворили и почти нямаше клиенти. Куеръл се настани, като застопори едното си ходило върху пречката на високия стол, а другият му крак, изпънат в шпиц, деликатно докосваше пода; не си разкопча сакото. Забелязах протритите му маншети, както и лъсналите от износване колена на панталона. Бяхме на една възраст, но аз се чувствах с цяло поколение по-млад от него. Той работеше в „Експрес“ или май беше „Телеграф“, пишеше пикантни новини за клюкарските колони и докато си пиехме, взе да ми разказва учрежденски анекдоти, като много духовито описваше ексцентричните си колеги журналисти, средношколските тъпотии на дежурния редактор, както и неговите очевидно предварително подготвени абзаци на възхитително словесно изящество и прецизност. Въпреки че бях пиян, стана ми ясно, че всичко това е представление, зад кулисите на което той ме изучава с онова безпристрастие и съсредоточеност, които щяха да се превърнат в негова търговска марка като романист. Беше станал експерт по пускането на димни завеси (в буквалния и преносния смисъл: пушеше непрекъснато, очевидно една и съща вечна цигара, тъй като нито веднъж не го бях виждал да пали).