Винаги съм смятал, че Бой просто откачи в Америка. През цялото време беше под наблюдение, тъй като ФБР хранеше големи подозрения спрямо него — те изобщо не бяха в състояние да го разберат, освен това пиеше прекалено много. Ние бяхме свикнали с неговите изстъпления — скандали, тридневни запои, публични демонстрации на сатириазис, но сега историите ставаха все по-мрачни, постъпките му — все по-отчаяни. На прием за служителите от нашето посолство, даван от една легендарна светска дама във Вашингтон — с удоволствие съобщавам, че не помня името й, — той започнал доста грубо да сваля млад мъж пред очите на останалите гости, а когато бедното момче взело да се опъва, Бой му забил едно кроше и го повалил на земята. Пътувал с абсурдната си кола — розов автомобил със сгъваем покрив и автентичен, старомоден клаксон, който надувал с въодушевление на всяко кръстовище, обикалял Вашингтон и околните щати с бясна скорост, събирал квитанции за глоби — по три-четири на ден, — които демонстративно скъсвал пред очите на пътните полицаи, като им натяквал, че има дипломатически имунитет. Бедният Бой, изобщо не си даваше сметка в каква отживелица се е превърнал. Тези неща можеха да бъдат доста забавни през двайсетте години, когато се развличахме с каквото ни падне, но сега неговите провинения само караха хората да се чувстват неловко. О, разбира се, че ние не спряхме да си споделяме разни истории за последните му подвизи и се превивахме от смях, и поклащахме глави, и повтаряхме „добрият стар Бой няма никога да се промени!“. Но после настъпваше тишина и някой ще се изкашля, друг ще поръча на висок глас по още едно за всички и темата тихо потъваше в забвение.
И тогава, една влажна вечер в края на юли, на излизане от Института се улових, че гледам право в петно от стъпкан тебешир върху измития от дъжда, все още димящ тротоар. В старите дни това беше сигналът, с който Олег ме канеше на среща. Видът на бялото петно извика у мен смесица от чувства: паника, разбира се, нарастващ страх, любопитство и нещо като детинско очакване; но най-вече и най-неочаквано носталгия, подхранвана без съмнение от вечерното ухание на летен дъжд върху тротоара и от океанското шумолене на платаните над мен. Повървях известно време с шлифер, преметнат върху едната ми ръка, външно спокоен, докато главата ми гъмжеше от мисли; след това, чувствах се доста странно, изведнъж се шмугнах в една телефонна кабинка — провери уличните ъгли, прозорците на отсрещните сгради, онази паркирана кола, — набрах стария номер и замръзнах в напрегнато очакване, заслушан в кръвта, която пулсираше в слепоочията ми. Гласът, който се обади, ми беше непознат, но обаждането ми беше очаквано. Риджънтс Парк в седем: старата практика. Докато непознатият глас даваше нарежданията си — колко равни и безизразни са тези школувани руски гласове, — мисля, че чух Олег да се подсмихва на заден план. Затворих и излязох от кабинката с пресъхнала уста и леко замаян. Махнах на едно такси. Старата практика.
Олег се беше поналял, но иначе не изглеждаше много променен, откакто го бях видял последния път. Носеше неизменния си син костюм, неизменния си сив шлифер и кафява шапка. Поздрави ме сърдечно, наведе приличната си на коледен пудинг глава и издаде някакво весело бълбукане. В меката лятна вечер Риджънтс Парк беше потънал в златиста мараня и бледа сивкава зеленина. Усещаше се уханието на напоената от скорошния дъжд трева. Срещнахме се при зоологическата градина, както правехме преди, и поехме към езерото. Замечтани влюбени, хванати под ръка, се шляеха наоколо по зелените площи. Деца тичаха и крещяха. Една дама разхождаше малкото си кученце.