— Като у Вато — подхвърлих. — Художник. Френски. Какво искаш, Олег? По-точно какво те интересува?
Олег само поклати глава и пак избухна в нещо като бълбукащ кикот.
— Кастър иска да върви — рече. — Каза, че е време да потегля.
Представих си как Маклийш крачи из ветровитата сива пустош на Москва. Е, нищо чудно там да се почувства като у дома, в края на краищата беше родом от Абърдийн.
— А Бой? — попитах.
Възрастни мъже пускаха модели на корабчета в езерото. Един доста красив младеж с бяла риза и кадифен панталон, мой двойник от младите ми години, се беше излегнал в шезлонг и мрачно пушеше цигара.
— Да, Върджил също — отговори Олег. — Ще пътуват заедно.
Въздъхнах.
— Така — започнах, — значи, все пак се стигна до това. Знаеш ли, никога не съм вярвал, че ще се случи. — Погледнах към младия мъж в шезлонга; той улови погледа ми и се усмихна безочливо и подкупващо; нещо познато стегна гърлото ми. — Защо си дошъл при мен? — попитах Олег.
Обърна към мен най-празния си, най-невинен, опулен от изненада поглед.
— Трябва да ги прекараме до Франция — каза той — или може би до Северна Испания. Където и да е, но на континента. После ще е лесно.
Москва си беше предложила услугите да изпрати подводница, която да вземе двамата някъде от хълмистото крайбрежие на Шотландия. Представих си как Бой и Мрачния шотландец се катерят в тъмното по мокрите скали, градските им обувки подгизнали, и се опитват да включат фенерчетата си, докато в тъмната нощ капитанът на подводницата преброжда брега, за да улови сигнала им, и бълва руски псувни.
— За бога, Олег — казах, — не можахте ли да измислите нещо не толкова мелодраматично, ами цяла подводница? Защо просто не вземат ферибота до Диеп или пък някое от онези туристически корабчета, които правят четирийсет и осем часови обиколки на френското крайбрежие? Използват ги главно бизнесмени, за да мърсуват през уикенда със секретарките си. Спират в Сен Мало и други подобни места; никой не им проверява документите, нито брои пътниците по списък.
Олег изведнъж се протегна и стисна ръката ми над лакътя; никога преди това не ме беше докосвал; странно усещане.
— Джон, сега разбираш ли защо ти се обадих? — каза той нежно. — Ти си гениален.
Не можах да сдържа усмивката си: нуждата да бъдеш нужен, нали разбирате, това винаги е било моята слабост. Продължихме да вървим. Ниското слънце огряваше водата до нас, която имаше вид на разтопено олово, а във въздуха танцуваха прашинки златиста светлина. Олег се изкикоти и шумно пое въздух през сплескания си прасешки нос.
— Кажи ми, Джон — започна закачливо, — ти бил ли си със секретарката си на тия круизи? — После се сети, изчерви се, избърза напред и взе да се поклаща като дебела стара бабушка.
Бой се върна. Обадих му се по телефона в апартамента на Поланд Стрийт. Звучеше разтревожено весел.
— Тип-топ, старче, никога не съм се чувствал по-добре. Радвам се, че се върнах, ония противни американци.
Срещнахме се в „Грифона“. Беше подпухнал и прегърбен, кожата му лъщеше с рибешки блясък. Вонеше на алкохол и американски цигари. Забелязах разранената кожа около ноктите на пръстите му и се сетих за Фреди. Беше се маскирал с тесен спортен панталон в шотландско каре, на краката гуменки за тенис, хавайска риза в лилави и яркозелени цветове; сиво-бежовата му широкопола шапка с кожена лента се мъдреше до лакътя му върху бара като гигантска отровна гъба.
— Пийни нещо, за бога. Дай да се отрежем, ’кво ще кажеш? Сърцето боли, вцепенение, сънливост и така нататък. — Изсмя се и се закашля. — Виждал ли си Ник? Как е той, липсва ми. Всички ми липсвате. Там, оттатък водата, изобщо не знаят как да се забавляват. Работа, работа, работа, ядове, ядове, ядове. И моя милост, Бойстън Алистър Сейнт Джон Банистър, в капана на тяхната лудница; нямам какво друго да правя, освен да се напивам до смърт и да ръгам чернокожи задници на поразия. Трябваше да се махна, ти поне ме разбираш, нали? Трябваше да се махна.
— Божичко — извиках аз, — наистина ли това ти е името — Бойстън? Никога не съм знаел.
Бети Боулър седеше на високия си стол зад бара, пушеше тънки цигари и подрънкваше с гривните си. Бети беше станала едно едро грубо плашило, в каквото обикновено се превръщат закръглените млади хубавици. В разцвета на младостта си беше известна с това, че е позирала на Марк Гертлер[98] — порцеланова кожа, зърната на гърдите й с цвят на горена охра, пирамида от гигантски ябълки в розова купа, но сега, вече в края на своите петдесет години, онзи вид ала Блумсбъри[99] беше напълно изчезнал, потънал в тлъстини, за да стане една от картофените хора на Лусиан Фройд[100]. Винаги малко съм се страхувал от нея. Често изпадаше в крайности, като се люшкаше от добродушни закачки до внезапни изблици от отровни обиди. Една от позите й беше да твърди, че не вярва в съществуването на такова нещо като хомосексуалност.
98
Марк Гертлер (1891–1939) — английски художник, известен със своите портрети и натюрморти. — Б. пр.
100
Лусиан Фройд (1922–2011) — един от най-скъпоструващите и награждавани британски художници от втората половина на XX век, внук на Зигмунд Фройд. — Б. пр.