Този път шофираше Бой, голямата му бяла кола поглъщаше милите безмилостно и ненаситно. Докато прекосявахме реката, свалих прозореца и нощта нахлу в колата с вой. Погледнах под моста и при вида на един червен кораб на котва и общия пейзаж — стъкления мрак, издутата, неспокойна река и този ярък, като нарисуван от фовисти кораб — ме полазиха тръпки; най-неочаквано с някакъв тигърски трепет видях живота си като велик, тъмен и обречен. После напуснахме моста, скрихме се сред складовете и накрая пак излязохме сред обраслите с бурени, разрушени от бомбардировките сгради.
До мен Бой плачеше беззвучно, търкаше очите си с ръка.
Скоро препускахме по голите хълмове. В спомените си пазя тази част от пътуването като едно неспирно и непреодолимо втурване презглава в сепнатата сребриста нощ. Виждам как колата завива, фаровете й се плъзгат по дървесни стволове и обрасли с мъх пътни знаци, а зад предното стъкло ние двамата с Бой представляваме две мрачни физиономии с напрегнат вид, осветени отдолу, стиснали челюсти, с немигащи, вторачени в галопиращия път очи. Аз също съм изчел моите Бюкан и Хенти.
— Поне да беше денем — обади се Бой. — Може би за последен път виждам Блайти.
Филип Маклийш ни чакаше в къщата на майка си в Кент — истинско бижу, покрито с пълзящи рози, дървена порта, чакълена алея и прозорци от зеленикаво стъкло, които светеха. Антония Маклийш ни отвори и ни покани в гостната, без да каже дума. Беше висока кокалеста жена с огромна грива черна коса. Имаше вид на човек, който таи в себе си някаква вечно тлееща лична омраза. Направих странна асоциация с коне, въпреки че никога не я бях виждал да язди. Маклийш седеше в едно кресло, мрачно пиян, загледан в студената решетка пред камината. Носеше стар панталон от каша и абсурдна яркожълта жилетка. Вдигна очи към нас, изгледа ни бездушно, не каза нищо и продължи да съзерцава изстиналата камина.
— Децата спят — каза Антония, без да ни поглежда. — Не мога да ви предложа нищо за пиене.
Без да й обръща внимание, Бой се прокашля.
— Слушай, Фил — каза той, — трябва да поговорим. Вземи си палтото, тук сме със сигурен човек.
Маклийш кимна бавно и унило, изправи се, коленните му стави изпукаха. Жена му се обърна и отиде до прозореца, извади цигара от сребърна табакера върху масата, запали я и остана така, подпряла лакът в едната си шепа и загледана в непрогледната тъмнина. Мислено видях и трима ни — ясно и нереално, като на сцена. Маклийш я погледна с подпухнали от мъка очи и вдигна умолително ръка към нея.
— Тони — промълви.
Тя не отговори, не се и обърна, а ръката му отново се отпусна надолу.
— Време е да вървим, старче — подкани го Бой. Потропваше с крак по килима. — Просто да си поговорим и толкоз.
Напуши ме смях.
Маклийш си облече палтото от камилска вълна и излязохме навън. Дори не носеше багаж. Спря пред външната врата, после отново влезе вътре. Двамата с Бой се изгледахме мрачно, очаквахме плач, викове, разменени обвинения. След миг обаче той се върна с чадър в ръка. Погледна ни глуповато.
— Човек никога не знае — каза.
Когато стигнахме във Фолкстън, беше станало полунощ. Излезе вятър и вълните подмятаха малкия кораб, осветен като коледно дърво.
— Божичко — обади се Бой, — ужасно малък е. На борда трябва да има някой, който ни познава.
— Кажи им, че изпълнявате тайна мисия — подсказах му аз, а Маклийш ме изгледа злобно.
Оставаше въпросът за колата на Бой. Никой не беше помислил за нея; очевидно аз не можех да я върна обратно в Лондон. Той я обичаше и доста се разстрои, докато размишляваше върху възможната й съдба. Накрая реши, че просто ще я остави на пристанището.
— Така ще си мисля, че тя е винаги тук и ме чака.
— Божичко, Бой — казах, — никога не съм си представял, че може да си толкова сантиментален.
Той се ухили тъжно и избърса носа си с ръка.
— Бети Боулър е права — каза той. — Не съм достатъчно мъжествен.
И тримата се изправихме нерешително в края на подвижното мостче, топлият нощен вятър шибаше крачолите ни, а светлините от лампите играеха в краката ни. На борда една камбана издрънча горестно.
— Стражите на нощта — каза Бой и опита да се разсмее.
Маклийш, потънал някъде в изтерзаните си дълбини, гледаше тесния канал от тъмна мътна вода между корпуса на кораба и края на пристанището. Реших, че вероятно си мисли дали да не се хвърли.
— Е! — обадих се бодро.
Тримата си стиснахме ръцете сковано. Мислех си да целуна Бой, но така и не се реших да го направя пред очите на Мрачния шотландец.