— Поздрави Вивиън от мен — каза Бой. — И децата. Жалко, че няма да ги видя как растат.
— Както и аз — казах и свих рамене.
Тръгна по мостчето с тежка стъпка, помъкнал пътническата си чанта. Обърна се.
— Намини да ни видиш някой ден — провикна се. — Хайвер колкото щеш, водка също.
— Разбира се. Ще пристигна на борда на „Освобождение“.
Видях го, че не направи връзка. Мислеше си за нещо друго.
— Виж, Виктор… — обади се пак; вятърът пое полите на палтото му и ги развя. — Прости ми.
Преди да успея да му отговоря — какво ли щях да му кажа? — Маклийш, който стоеше до мен, изведнъж се размърда и някак настоятелно ме хвана за лакътя.
— Слушай, Маскел — каза ми с треперещ глас, — никога не съм те харесвал — не те харесвам и сега, сериозно, — но оценявам това, което правиш, искам да кажа това, че ми помагаш по този начин. Искам да го знаеш. Оценявам го.
Остана така още миг, кимна, изгледа ме с тези негови налудничави презвитериански очи, после се обърна, залитна и закрачи по мостчето. Като видя, че Бой е застанал на пътя му, изблъска го силно назад и каза нещо грубо, което не успях да чуя. Когато ги видях за последен път, двамата стояха един до друг до железния парапет и единственото, което различавах, бяха главите и раменете им; гледаха надолу към мен като двама членове на Политбюро на първомайски парад, Маклийш безизразно, докато Бой ми махаше вяло и тъжно.
Хванах пощенския влак за Лондон и докато тракаше по пътя си — защо влаковете изглеждат толкова по-шумни нощем? — последните остатъци от алкохол в кръвта ми се изпариха и аз се паникьосах. Слава богу, в купето нямаше друг, за да ме види как съм се свил в ъгъла с посивяло лице, изстинал поглед, с треперещи ръце и челюст, която неволно помръдваше. Не от арестуване се боях, не от изобличение, нито дори от затвор; всъщност страхувах се от тези неща, но не ги усещах като непосредствена и осезаема заплаха. Просто се боях, боях се от всичко. Умът ми свистеше в безпорядък, сякаш някаква негова част се беше откачила и хлопаше бясно, като скъсания ремък на вентилатор. Добре че във влака нямаше къде да мърдам, иначе не знам какво бих направил — например да се върна тичешком на пристанището и да скоча на борда на корабчето при Бой и Маклийш, докато отплаваха навътре в морето към така наречената свобода. Мисълта за Лондон ме изпълваше с ужас. Пред очите си виждах града като в някакво Блейково видение — пламнал в зловеща светлина, препълнен с безцелно влачещи се фигури, в чиято гмеж поклащащият се и потръпващ влак щеше да ме изхвърли. Обзе ме усещане за безутешност и неизлечимо злощастие, което ме върна години назад в нощите на най-ранното ми детство, когато лежах в леглото под играещата светлина на свещта, Фреди мънкаше монотонно в креватчето си, а бавачката Нани Харгрийвс ни говореше за пламъците на ада и участта на грешниците; сега, свистейки през мрака към Лондон, изведнъж изправен лице в лице със станалото съвсем възможно проклятие — в този свят и в следващия, — започнах да се моля. Да, госпожице В., молех се несвързано, сгърчен от ужас и срам, но се молех. И за най-голяма моя изненада получих утеха. Неизвестно как великият Отец не-наш спусна мраморната си ръка от небето, постави я върху пламналото ми чело и ме успокои. Когато в три сутринта влакът спря на Чаринг Крос, самообладанието ми се беше върнало. Докато крачех по празния перон покрай пуфтящия потен локомотив, изпънах рамене, прокашлях се и се присмях над себе си за всички нощни страхове. Какво толкова съм очаквал, казах си аз — при бариерата за билети да ме чака полицейски отряд ли?
Взех такси и си отидох вкъщи. Беше невъзможно да заспя. Патрик беше в Ирландия на ежегодното посещение при старата си майка. Още по-добре; не мога да си представя как бих му обяснил среднощното си отсъствие — той винаги познаваше, когато лъжа, което го прави уникален в живота ми. Но какво удоволствие само би му доставил разказът ми; по-късно, когато научи какво съм правил, дълго време не спря да се смее. Никога не ме е взимал на сериозно, не и Патрик. Изпих чаша чисто кафе, но веднага получих сърцебиене, затова обърнах една чашка бренди, от което сърцебиенето ми се усили. Застанах пред прозореца на гостната и се загледах в кървавата лятна зора, която изплува над покривите на Блумсбъри. Птиците се бяха събудили и вдигаха ужасна врява. Усетих в себе си нещо глухо и трепетливо, което не беше само следствие на кофеина; беше същото онова чувство, което ме обземаше навремето още когато живеех с Вивиън и се връщах вкъщи по малките часове след нощ, прекарана в обиколки из градските тоалетни. Във всеки престъпник тлее желанието да бъде заловен.