В девет се обадих на номера на Дани Пъркинс, който Бой ми беше дал, и се уговорихме да се срещнем на Поланд Стрийт. Измъкнах се от къщата, имах усещането, че ме следят. Остра лимоненожълта слънчева светлина и лятна лондонска миризма на дим. Не бях бръснат. Чувствах се като някой от потайните злодеи на Куеръл.
По това време Дани Пъркинс работеше за някакъв букмейкър — като какъв, дори не си направих труда да попитам, но се беше надул, със зализана прическа, същински лондончанин. Когато пристигнах, той се мотаеше отпред, застанал на слънце, и пушеше цигарата си така, сякаш беше атрибут към наконтения му вид. Шикозен костюм, крещяща вратовръзка, черни велурени обувки с каучукова, дебела цял инч подметка. Видът му събуди у мен стари вълнения. Той беше първият ми любовник и първият, който ме окова във веригите на ревността; трудно ми е да кажа кое от двете изживявания беше по-силно. Отначало се смутихме, не знаехме какво да правим: да си стиснем ръцете, изглеждаше някак нелепо, а да се прегърнем — съвсем немислимо. В крайна сметка той лекичко ме удари със свит юмрук по ръката над лакътя, приведе глава и рамене встрани в онази боксьорска поза, която толкова добре си спомнях.
— Здрасти, Вик — каза весело, — изглеждаш чудесно.
— Както и ти, Дани. Изобщо не остаряваш.
— О, не съм много сигурен. Миналата седмица навърших трийсет и пет. Накъде вървим, а?
— Още ли имаш мерак за сцената?
— Не, не; дните ми на професионален изпълнител приключиха. Е, продължавам да чуруликам понякога, но главно под душа.
Влязохме в къщата. В антрето още се усещаше миризма на лекарства, въпреки че онзи доктор мошеник се беше изнесъл отдавна. На мястото на кабинета му сега имаше офис за залагания — „Един от нашите“ — подхвърли Дани със собственически вид, — подът му беше осеян с угарки и изцапани бланки. Моят живот очевидно изчезваше под детрита на времето. Изкачихме стълбите, Дани вървеше пред мен, а аз се опитвах да не поглеждам към тесния му ханш и стегнатото му дупе. В гостната видях как погледът му се плъзна по дивана без следа от спомен.
Все още не беше споменал името на Бой.
Намерих половин бутилка скоч и двамата си наляхме, застанали мълчаливо до прозореца, който гледаше надолу към тясната, огряна от слънце улица. Би трябвало вече да са пристигнали в Париж; представих си Бой в бара на Северната гара с чаша абсент и цигара „Голоаз“ в ръка, докато Мрачния шотландец кръстосва тротоара отпред. Разбира се, всички ще бъдем привикани. Потръпнах при тази мисъл; бил съм разпитващ и знаех какво ме чака. Но не се страхувах; не, не се страхувах.
Налях на Дани и на себе си по още едно.
Стаята на Бой носеше всички белези на прибързаното му заминаване: разхвърляни навсякъде книги, камината натъпкана с полуизгорели хартии, разпъната на пода бяла риза като тебеширените очертания на тяло на мястото на убийството. В гардероба открих онзи стар куфар от кафява кожа с месингови ъгли, в който пазеше любовните си писма. Това само Бой може да направи — да ги зареже след себе си ей така. Никак не си падаше по изнудването. За разлика от мен.
— Нещо специално ли търсиш? — попита Дани Пъркинс.
Стоеше пред вратата на спалнята и небрежно размахваше втората си цигара. Свих рамене. Дани се изсмя някак странно.
— Заминал е, нали? — каза.
— Да, Дани, заминал е.
— Ще се върне ли?
— Едва ли, по-скоро не. Замина надалеч.
Той кимна.
— Ще ни липсва, нали? — каза. — Беше толкова забавен. — Дръпна от цигарата си, после кашля половин минута; така и не се научи да пуши.
Вдигнах едно писмо и ето какво прочетох: Най-скъпи ми Бой, снощи изпусна страхотен купон, всички момчета в пълно кралско снаряжение, а Дики беше направо неудържим…
— Странно, като се замисли човек — обади се Дани с пресипнал глас, — как само се забавлявахме, въпреки че нещата не бяха никак розови, войната и всичко останало. Сякаш изобщо не я забелязвахме. Но вече всичко свърши, нали?
— Какво каза, Дани?
— Казах, че всичко свърши. Господин Банистър го няма, старото ни гнездо е празно…
— Да, май си прав; всичко свърши.
Не е за вярване колко небрежни могат да бъдат хората; половината писма бяха на бланки от Камарата на общините; имаше едно дори с клеймото на двореца Ламбет[101].
— Е — каза Дани, — време е да тръгвам. Чака ме работа да приемам залози и други подобни. — Намигна ми и се ухили. Обърна се да си ходи, но спря. — Слушай, Виктор, ако мога да направя нещо, обади ми се. Нали разбираш, познавам много хора.
101
Така се нарича лондонската резиденция на Кентърбърийския архиепископ. В библиотеката на средновековния дворец се намира богата колекция от ръкописи и старинни документи. Нарича се така по името на лондонския квартал, в който се намира. — Б. пр.