— О, така ли? Какви хора?
— Ами, казвам ти, ако нещо загазиш като господин Банистър, ако ти потрябва убежище или, да речем, транспорт…
— Благодаря ти, Дани. Признателен съм ти.
Пак ми намигна, козирува наужким и изчезна.
Почти целия следобед тършувах в апартамента. Разбира се, навсякъде имаше уличаващи го материали; изгорих по-голямата част. От огъня стана толкова горещо, че отворих прозорците. Защо миризмата на горяща хартия винаги ме връща в детството? Огледах всичко още веднъж с присвити очи, когато чух стъпки по стълбите. Дали пък Дани не се връщаше за един прощален тек? Излязох на площадката. Един прозорец, който през всичките тези години, в които бях пребивавал в къщата, не бях забелязал, гледаше към далечната омара на лятна зеленина, част от градски парк или градина с дървета и малки като играчки човешки фигури — които работеха, играеха или просто се мотаеха, не знам кое от трите; тази гледка е още пред очите ми, съвършена във всичките си миниатюрни детайли — малък прозорец с изглед към един изгубен свят.
— Дани? — извиках надолу. — Ти ли си?
Не беше той.
Всичко стана много вежливо и с подобаващо благоприличие; никога не можеш да обвиниш отдела в липса на добри обноски. Първият нагоре по стълбите беше Мокстън от отдел „Сигурност“; познавах го бегло, пясъчноруса коса, лице като на невестулка и странно безизразни очи. Спря, където стълбите извиваха, отметна глава назад и нагоре към мен, в едната ръка държеше шапката си, а другата почиваше върху перилата.
— Здрасти, Маскел — каза приветливо. — Теб търсим.
Зад него се виждаше огромен тромав млад мъж с бебешко пъпчиво лице; отдел „Сигурност“, помислих си аз, със забележителна непоследователност винаги подбира възможно най-непривлекателните кадри.
— Това е Брокълбанк — каза Мокстън и помръдна устни.
Значи, най-накрая се случи. Дори не бях изненадан; усещах само нещо като осезаемо утаяване, сякаш огромна тежест вътре в мен се беше откъртила и хлътнала на инч с беззвучен трясък. Мокстън и момчето Брокълбанк стигнаха площадката. Брокълбанк ме изгледа от глава до пети с присвити очи, както е виждал да го правят по трилърите. Новопостъпил, доведен да добие опит „на терен“. Усмихнах му се.
— Пфу! — изпъшка Мокстън, — много топло, бе. — Погледна покрай рамото ми към спалнята. — Разтребваш, така ли? Банистър винаги е бил голям мърляч. О, имало е и клада, усещам по миризмата. Какво му викаха? Felo de se?
— Всъщност, сър, auto-da-fé — обади се Брокълбанк с учудващо изискан тон; май не беше плод на общинско училище.
— Точно така — съгласи се Мокстън, без да го погледне. — Изгаряне на еретици.
Влезе в спалнята, спря по средата на стаята и огледа безпорядъка. Хората от „Сигурност“ обичат да го правят, в края на краищата това оправдава съществуването им. Брокълбанк стоеше до мен и дишаше като огромен тих мотор, вонящ на пот и скъп одеколон.
— Предполагам, че тук вече всичко е изтарашено — каза Мокстън и ме изгледа косо от вътрешността на стаята със своите безизразни очи, — всички висящи краища са завързани и така нататък, нали? — Остана още миг, умислен, после се сепна и се върна на площадката. — Виж какво — каза, — защо не дойдеш с нас в офиса. Да си поговорим. От години не си се вясвал в старата дупка.
— Арестувате ли ме? — попитах и се изненадах от пискливите нотки, които отекнаха в гласа ми.
Мокстън ме изгледа с вежливо недоумение.
— Виж ти! Що за хрумване? Това е работа на полицията. Не, не, както казах, каним те на разговор. Шефът иска да си поговорите. — Сгърчи лице в студена каменна усмивка. — Повикали са и Скрайн. Абе, нещо като порицание, както можеш да си представиш. Ще се изнервят, ако още се туткаме. — Докосна ръката ми, сякаш да ме окуражи, после кимна към Брокълбанк. — Хайде, Родни, води напред. — Докато слизахме по стълбите зад дебелия задник на Брокълбанк, Мокстън си затананика и взе да подмята шапката си в ръка. — Ти си завършил Кеймбридж, нали? — подметна. — Също като Банистър.
— Да, учихме заедно, така е.
— Аз пък завърших в Бърмингам. — Още един леденостуден поглед. — Не е едно и също, никак дори.
Брокълбанк шофираше, докато ние с Мокстън седяхме един до друг на задната седалка с извърнати встрани лица, като всеки гледаше през собствения си прозорец. Колко тихи изглеждаха улиците, стъклен далечен антисвят, понесен от гъстия мек дим на лятото. Умът ми се въртеше вяло, изпаднал в нещо като подводна паника на забавени обороти, като риба, оплетена в мрежа.
— Нали си давате сметка — обадих се аз, — че изобщо не разбирам какво става.