Без да извръща лице от стъклото, Мокстън изхихика. Разбира се, че беше прав: трябва да започнеш да играеш още при първото предизвикателство, а не когато си вече в колата и белезниците са щракнали. Или по-скоро, никога не трябва да преставаш да играеш, нито за секунда, дори когато си сам-самичък в заключена стая с угасени светлини и завит презглава.
Били Мичет имаше обидения, дълбоко засегнат вид на петокласник, който в общата спалня на пансиона е чул слух, че майка му е офейкала, а баща му е разорен.
— По дяволите, Маскел — каза той, — шибана работа, ти казвам. — Никога преди това не го бях чувал да ругае; не знам защо, но това ми се стори обнадеждаващо. Бяхме в една от тайните квартири на улица в краен квартал, някъде южно от реката. Винаги съм смятал, че в тайните квартири витае нещо като църковна атмосфера; необитавана домашна обстановка, която сигурно ми е напомняла за кабинета на баща ми, който той никога не използваше, освен събота вечер, когато си готвеше проповедта за следващия ден. В такава стая винаги е студено и се усеща лека постоянна миризма, породена, предполагам, от години всеотдаен труд, пламенно самозалъгване и непрестанен страх от загуба на вярата. Същата спарена миризма гъделичкаше ноздрите ми и сега, седнал на твърд стол в средата на гостната с кафяви стени, докато Мокстън и Брокълбанк блуждаеха безшумно зад гърба ми в тъмно боядисания мрак, а Били Мичет кръстосваше напред-назад по овехтелия килим пред мен, с юмруци, пъхнати дълбоко в джобовете на сакото си от туид, и правеше остри завои на всяка трета крачка като превъзбуден часовой, който подозира, че убиецът се е промъкнал край него и вече е успял да си проправи път до кралската спалня. Затова пък Скрайн се беше разположил спокойно и удобно в едно кресло под ъгъл спрямо мен, спретнат, сякаш отбил се на гости вуйчо, с елегантен костюм, пъстра вратовръзка и чорапи на ромбчета, а и вечната лула много му отиваше. Знаех го само по име. Необразован, но много проницателен, така се говореше за него. Беше работил като полицай в Палестина. Той обаче не ме тревожеше. Всъщност никой от тях не ме тревожеше; почти се наслаждавах на всичко това, сякаш то беше някаква велика глупост, поставена специално за мое забавление, в която аз нямах да изпълнявам никаква роля освен тази на леко любопитен зрител. Тогава Скрайн започна да говори с приятния си мек глас като на познавач на гълъби. Знаели всичко за мен, така каза, моята работа за болшевиките (точно този термин използва — толкова отживяла, очарователно стара дума!), срещите ми с Олег, всичко.
— Маклийш, Банистър и ти — продължи. — Има и други, разбира се; но най-вече вие тримата.
Мълчание. Той чакаше с вирната брадичка, повдигнати вежди, усмихнат. Знам, ще си кажете, че много си фантазирам, но аз наистина се чувствах по абсолютно същия начин, както през онази сутрин преди много години, когато се събудих призори с пълната увереност, че ще се оженя за Бейби: същото усещане за левитация, сякаш някой мой ангелски двойник се издига над мен във внезапно грейналия въздух, целият в пламъци и позлата. Скрайн се шляпна лекичко по коляното.
— Хайде де — каза добродушно, — няма ли да кажеш нещо?
Станах, тоест изправих истинския си, телесен, твърд и неумолим, плувнал в пот аз, и отидох до прозореца. Отвън видях дърво араукария, което изглеждаше много черно и като обезумяло на фона на слънцето, както и посърнала ивица трева без цветя по бордюра. В отсрещната къща дебел мъж се беше надвесил от тесния прозорец на горния етаж; стоеше толкова неподвижно, изпълнил рамката докрай, че се почудих дали пък не се е заклещил и чака някой да дойде, за да го издърпа оттам. Много бавно извадих цигара от табакерата си — пак се почудих какво стана с тази вещ — и я запалих; жестът ми се стори непоносимо театрален. Странно, светлината, в която човек вижда себе си в подобни ситуации. Май изобщо не се познавах.
— Били — започнах, без да се обръщам, — спомняш ли си онзи ден в края на войната, когато ме извика при себе си в отдела и ми каза, че Дворецът се нуждае от мен да им изпълня някаква поръчка в Бавария?…
Хвърлих недопушената си цигара в камината и се върнах при стола с правата облегалка — колко строг и осъдителен вид може да има такъв един стол, — седнах, кръстосах крака и поставих сключените си ръце върху коленете. Всичко това се беше случвало и преди; чудя се къде. Били ме гледаше нацупено и с недоумение. Описах пътуването си до Регенсбург, как изнесох тайно ковчежето и какво съдържаше то.
— На мен поне „изнудване“ — казах — никога не ми е звучало като грозна дума. Всъщност точно обратното.