Чу се шум от електрическа косачка, от онези старите, които трябва да буташ. Погледнах през прозореца. Дебелакът от отсрещния прозорец се беше измъкнал оттам и сега косеше ливадата си, тикаше машината, сякаш зает в някакво древно свещенодействие, привеждаше се ниско от кръста надолу със сковано изпънати напред ръце, а единият му дебел крак оставаше протегнат назад. Изведнъж се сетих за думата felucca[102]. Празни фантазии, госпожице В., празни фантазии посред криза, с мен винаги така се случва. Били Мичет извади лулата си и започна да я смуче, както бебе — биберон; що се отнася до лулите, Мичет изобщо не можеше да се мери със Скрайн.
— Изнудване — повтори той с равен глас.
Въртях в ръце табакерата си — какво бих правил без моите помощни играчки? — взех втора цигара и я почуках върху капака на табакерата. Вече никой не прави така; а ние защо го правехме?
— Всичко, което искам — казах, — е животът ми да продължи както досега, по същия спокоен, несмущаван от нищо начин. Което значи оставам в Института, запазвам позицията си в Двореца и получавам рицарското звание, което Негово Величество ми обеща на четири очи. В замяна ви гарантирам пълно мълчание за онова, което знам.
Проявих удивително самообладание, повярвайте, щом аз го казвам. Понякога умея да правя така, сякаш целият се втвърдявам, нещо като защитен инстинкт, който е едновременно примитивен и силно развит. Представям си как моите О Мезцеойл прадеди, изскочили от орловата папрат, преследват големия лос, ловци и хрътки са притихнали, готови за набега, докато клетата им плячка вдига красиво натежалата си глава и ги гледа с насълзени печални очи. Пак умълчаване, Скрайн и Били Мичет се спогледаха, изглеждаха така, сякаш ще се разсмеят. Били се прокашля.
— Слушай какво, Виктор — каза, — хайде да не си пробутваме глупости. Големи хора сме. Тази работа в Регенсбург е добре известна от години, никой повече не се интересува от нея.
И аз веднага проумях. Искат сделка, точно както и аз. Имунитетът за мен беше имунитет и за тях. Бягството на Бой и Маклийш представляваше достатъчно голям скандал, гледаха да няма нов. Бях смутен, дори нещо повече — объркан. Бях им извадил моя коз, но останалите около масата само се мъчеха да сподавят смеха си.
— Трябва да ни сътрудничиш — отсече Били, опита се да изглежда страшно строг. — Ще трябва да говориш тук със Скрайн и неговите хора.
Скрайн кимна, очевидно със злорадо нетърпение очакваше интересните разговори, които ни предстояха през следващите месеци и години — нашата връзка щеше да продължи на пресекулки цели двайсет и няколко години.
— Ама, разбира се — отговорих с нещо като галантен опит да покажа нехайно безгрижие; всъщност тяхната цинична практичност ме шокира. — Ще разкрия пред господин Скрайн такива неща, че очите му ще изскочат.
Били ме смушка с лулата си.
— Освен това трябва да си затваряш устата — каза. — Никакви приказки пред твоите педали, чу ли?
— О, Били! — отвърнах.
Той се извърна отвратен, направи физиономия, сякаш ще се изплюе.
Разделихме се и на Брокълбанк му беше възложено да ме закара у дома. Не можеха да приключат бързо с мен. Стоях и чаках, недоволен. Всичко ми изглеждаше така равно, драма без кулминация. В антрето спрях до една прашна аспидистра в потъмняла от времето месингова саксия и се обърнах към Били.
— Между другото — казах, — просто съм любопитен: кой ме предаде?
Скрайн и Били се спогледаха. Скрайн се усмихна сдържано и презрително, сякаш бях любимият му племенник, който иска да бъде почерпен с още едно и с още едно.
— О, стига, доктор Маскел — намеси се той, — това е повече от очевидно.
Вечерният въздух беше натежал от уханието на окосена трева. Брокълбанк, здравенякът Родни, тръгна пред мен към градинската порта и се прозя, от което мускулите на челюстта му изпукаха. Докато пътувахме към къщи, не спря да говори; никой нямал нищо против дребните предателства, по-точно никой от вътрешните хора. Знам, че имаше безброй неща, които тръпнеше да научи от мен. Когато стигнахме до апартамента, аз го поканих да види моя Пусен; беше номер, който често използвах с по-голям успех, отколкото можете да си представите. Повечето от поканените нито знаеха, нито ги интересуваше за какво говоря и бог знае какво очакваха да видят, когато отварях вратата на кабинета си като горд импресарио и им показвах стилизираната картина, на която се вижда как на Сенека му източват кръвта. Говорещите френски вероятно са си мислили, че ги каня на вечеря с пиле. Но Родни си падаше малко сноб и се правеше, че разбира нещичко от изкуство. Внимателно понесе туловището си, обиколи предпазливо на пръсти, под които подът леко проскърца, сякаш апартаментът беше стъкларски магазин. И наистина се оказа нещо като бик в спалнята с тоя негов широк гръб и този негов неочаквано тесен ханш. Жалко обаче, че беше пъпчив.