Тръгна си призори, изпълзя от леглото ми и си събра дрехите — разбира се, изпусна едната си обувка с трясък, — докато аз най-тактично се преструвах, че спя. Почудих се дали ще каже на някого, че е прекарал нощта с мен. Пробив в сигурността, както би се изразил Бой. Бой вече ми липсваше. Лежах буден и гледах как стаята побелява, налегната от дълбока и донякъде необяснима тъга. Когато станах, смених спалното бельо — неведнъж бях хващал Патрик, въпреки прословутата му липса на ревнивост, да оглежда чаршафите ми със зоркия поглед на подозрителна хазяйка; тръгнах надолу по стълбите, извадих колата, в онези дни беше голям стар хилман, към който се бях привързал, и поех на запад през града. Не знаех къде отивам; бях още замаян от снощното безсъние. Улиците бяха плувнали в ослепителна слънчева светлина и остро очертани издължени сенки. След малко заръмя — невъзможно, от безоблачно небе, а когато пуснах чистачките, видях, че полза няма; тогава разбрах, че плача. Това вече беше изненада. Спрях колата, извадих носна кърпа и попих лицето си — чувствах се нелепо. След малко сълзите спряха и аз останах така известно време с глава, отметната назад върху облегалката, подсмърчах и преглъщах. Минаващ наблизо млекар надникна и ме изгледа с жив интерес; май бях успял да разнообразя ранната му обиколка. Беше прекрасна утрин, истински прекрасна. Слънцето. Малките бели пухени облачета. Птиците. Тъкмо да потегля отново, когато забелязах, че улицата ми е позната, и леко изненадан, установих, че съм спрял на няколко къщи от жилището на Вивиън. Завръщане у дома, казах си, съзнавайки цялото двусмислие на израза и глупавия копнеж, който се съдържа в него. Откога къщата на Вивиън, всъщност която и да е къща, някога обитавана от нея, е била дом за мен?
Тя сигурно е била будна — всъщност никога не си е падала по спането, — защото, когато натиснах звънеца, веднага се спусна на долния етаж и ми отвори. През ума ми мина смътната мисъл дали пък не е свикнала да приема посетители по това време на деня, а и изражението, което пробяга по лицето й, не издаваше ли разочарование, че това съм аз, а не някой друг, по-интересен човек? Носеше светлосин пеньоар — потръпнах и пред очите ми изплува сеньор Фонсека, проснат на земята в локва от собствената си кръв — и копринени пантофи, а косата си беше вързала отзад в нещо като прическа, която не й отиваше. Нямаше грим и това придаваше на лицето й забулен и угрижен вид; ако наистина беше очаквала посетител, той би трябвало да е стар и доверен приятел, тъй като на света рядко му се разрешаваше да вижда Вивиън без маска.
— Виктор! — възкликна тя. — Пресвети небеса, каква приятна изненада. Помислих, че е пощаджията.
Антрето, изпълнено с утринна светлина, приличаше на дълга стъклена кутия, увиснала насред огряното от слънце пространство. Алените рози, които едва се побираха във вазата, като че пулсираха дълбоко в себе си като лениви сърца. Вивиън затвори вратата и за миг се поколеба, зарадвана и объркана.
— За теб е много късно — подхвърли — или много рано? Не си пиян, нали? Само дето ми изглеждаш малко… странен. Знаеш ли, че е пет часът сутринта?
— Да — отвърнах. — Съжалявам, не знам какво очаквах. Просто минавах оттук и…
— Да. Влез в кухнята. Децата спят.
Сетих се за Антония Маклийш: трябва ли да й се обадя по телефона? И да й кажа какво?
— Чудя се какво може да предложи човек в този час на деня — каза Вивиън, мина пред мен и отвори кухненската врата. — Навремето щяхме да си отворим бутилка шампанско. Говорейки за навремето, как е Бой?
— Той… замина.
— Толкова отдавна не съм го виждала. Всъщност не съм виждала никого от онзи наш свят. Наистина съм изгубила връзка с него. Как смяташ, това означава ли, че ще се превърна в самотна старица, госпожица Хавишам от Саут Одли Стрийт? Едно е сигурно — чувствам се остаряла. Ако не бяха децата, сигурно изобщо нямаше да излизам навън. Искаш ли чай? — Извърна се въпросително от умивалника, държеше чайника в едната си ръка. Не отговорих. Тя се изсмя тихо и поклати глава. — Виктор, моля те, кажи ми какво се е случило? Приличаш на малко момче, което са спипали да краде ябълки. Неприятности ли имаш? Да не би да си извършил някой непростим грях, да си мастурбирал върху картините на краля или нещо от тоя род?
Тъкмо да отворя уста, без да знам какво ще кажа, когато изведнъж отново се разплаках безутешно в неудържим пристъп на мъка и безпредметен гняв. Не можех да спра. Стоях по средата на стаята, облян от разсеяната светлина на утрото, задавен от лиги, раменете ми се тресяха, скърцах със зъби, свивах юмруци, стисках очи, горещите ми сълзи бликаха неспирно и мокреха нагръдника на ризата ми. Носеха ми обаче някакво ужасно и неприлично удоволствие. Също като онези славни моменти на прегрешение, когато като малък, докато сънувах, се изпусках в леглото и се подмокрях обилно, парещо, безпрепятствено. Отначало Вивиън не направи нищо, само стоеше сепната и несигурна с ръка върху устата си. После се приближи, пеньоарът й блещукаше, прегърна ме и ме накара да отпусна глава върху рамото й. През плата на дрехата й долових миризмата на топла спарена нощ върху кожата й.