Спомням си първия път, когато Скрайн ми гостува в апартамента. От дълго време се натискаше, разбира се, много внимателно да влезе и да огледа онова, което сам наричаше „вариететната ми бърлога“. Възпротивявах се, да дойде да ме разпитва в собствения ми дом, би било незаконно, нарушаване на личното ми пространство, но в крайна сметка един ден омекнах и му казах, че може да намине за по едно шери в шест вечерта. Предположих, че като задоволя безобидното му и в известен смисъл трогателно желание, това ще ми даде предимство. Часът на коктейлите представлява измамнически и несигурен отрязък в ежедневието на хора от неговата класа. Те гледат на него като на време за чай, а пък аз съм наясно, че страшно се дразнят, когато трябва да се лишат от това съществено удоволствие. Както и да е, той се държа съвсем свободно. Отначало май леко се сепна от голите ехтящи галерии, докато се качвахме нагоре, но щом влезе в апартамента, веднага се почувства като у дома си. Дори се канеше да си запали лулата, без да поиска позволение, но аз го спрях, като му поясних, че димът се отразява зле на картините, особено пък неговият, защото той пушеше черен евтин, ситно нарязан тютюн с парлива воня, от която ноздрите ми изтръпваха, а очите ме засмъдяваха. Наблюдавах го как оглежда наоколо; май не беше много впечатлен, дори си мисля, че беше леко разочарован. Чудя се какво толкова е очаквал? Може би лилави копринени драперии и някое педалче, излегнато в шезлонг (на Патрик не му стана никак приятно, когато го помолих да се изнесе, докато трае визитата, и той нацупено потегли към близкото кино). Оживи се обаче, когато зърна малката рисунка на Дега, която бях взел от Френската зала на долния етаж, за да я сложа над камината; така и не успях да се преборя със себе и да харесам творбите на този художник. Точно затова бях взел и картината: за да поживея известно време с нея, надявайки се, че тя ще ме спечели. (Не успя.)
— О, това е нещо прекрасно, нали? — каза той и я посочи с дръжката на лулата си. — Дега. Красива е. — Премигна стеснително. — Знаеш ли и аз рисувам по малко.
— Така ли?
— Акварели. Това е само хоби, въпреки че жена ми държи да ги сложи в рамка и да ги закачим в апартамента. Всъщност правил съм копие и на тази картина от един албум. Но моята е на картон.
— Оригиналът също.
— О!
— И между другото, е Дегас, с-то се произнася.
Изпихме си шерито в кабинета. Той изобщо не забеляза моя Пусен. Имаше два стола — единият от тях вече ви очакваше, госпожице В., макар и да не го знаеше, — но въпреки това останахме прави. Почудих се как ли ще ме опише пред жена си. Сдържан тип, Мейбъл, и страшно надут. Беше октомврийска вечер, цялата в охра и медни отблясъци. Бой и Мрачния шотландец вече се бяха появили пред репортери в Москва, бълваха купища високопарни тъпотии за мир и братство и за световната революция; като взети направо от партиен конгрес, написани им по всяка вероятност от нашите приятели в Кремъл. Излъчиха ги по телевизията, очевидно по време на снежна буря — тогава притежавах доста примитивен апарат; бях го взел уж Патрик да не скучае, но скоро сам се пристрастих, — и с очите си видях каква потискаща и отвратителна гледка представляваха двамата. Къса ми се сърцето, че цялата тази страст и вяра трябваше да се изродят в това: двама червендалести пияници на средна възраст, седнали пред гола маса в стая без прозорци в Лубянка, се правят на големи смелчаци, усмихват се измъчено и се опитват да убедят себе си и света, че най-накрая са пристигнали у дома си в Обетованата земя. Не смеех дори да си помисля как Бой преживява там. Спомних си онази нощ през трийсетте, когато бях отведен в Кремъл и съпругата на комисаря по култура погледна шампанското в чашата ми, сви презрително устни и каза „грузинско“. Приятел от британското посолство твърдеше, че една нощ зърнал Бой в московски хотел, седял на бара с глава, отпусната върху ръката си, и плачел неутешимо. Надявам се да са били сълзи от препиване.