— Не би ли се върнал? — попитах. — Не ти ли липсва всичко това?
Но той не слушаше.
— Знаеш ли — каза по едно време. — Имах връзка с Вивиън. — Погледна ме, смръщи лице и в същия миг извърна очи. Въртеше цигарата между пръстите си. — Съжалявам — промълви. — Случи се в началото на брака ви. Тя се чувстваше много самотна.
— Да — отвърнах, — знам.
Той ме зяпна, беше едновременно изненадан, но и доволен. Свих рамене.
— Вивиън ми каза.
Един автобус мина отвън с тръбен слонски вой, от което подът, столовете и масата се разтресоха; от втория му етаж за миг ни изгледаха с недоумение вцепенени бледи лица. Куеръл сви устни и изпусна тънка струйка дим към тавана; островчета от бели косъмчета се виждаха по зле обръснатата му пуешка гуша.
— Кога? — попита.
— Какво?
— Кога ти каза?
— Има ли значение?
— Разбира се, че има.
Забелязах, че ръцете му треперят леко; димът се издигаше от цигарата му в същия забързан ритъм. Беше синкав, преди да го вдиша, после — сив.
— О, доста отдавна — отговорих. — В деня след като Бой дезертира. На следващия ден, когато ти и останалите решихте да ме предадете.
При машината за пинбол избухна спор, две от момчетата се биеха наужким, преструваха се, че се ръгат и бутат, че си раздават опасни ритници по пищялите, докато приятелите им ги насъскваха кресливо. Куеръл си изпи питието и изпусна свистяща въздишка. Взе чашите ни и отиде на бара. Погледнах го, облечен с дебелото си подплатено яке и велурените си обувки. Загадъчността на другите зейна пред мен, сякаш изведнъж въздушно течение отвори врата към мрак и буря. Мина още един автобус, още една редица тъпи недоумяващи лица ни изгледаха отвисоко. Куеръл се върна с питиетата и докато се настаняваше на малкия стол, долових идващ от него полъх, вътрешна еманация на нещо първично и долнопробно; нищо чудно и той да е болен. Много се надявам да е така. Намръщи се срещу чашата си, сякаш нещо плаваше в нея. Розови петна колкото шилинг се появиха високо върху всяка от скулите му; какво беше това — гняв? вълнение? Със сигурност не и срам.
— Как разбра? — обади се с дрезгав глас. — Искам да кажа за…
— От Вивиън, разбира се. От кого иначе? В същия ден тя ми разказа всичко, което трябваше да се знае. Все пак ми беше жена, нали?
Отпи голяма глътка, скри се зад чашата си, загледан как последната сребриста капка алкохол обикаля дъното й.
— Исках да те държим настрана и ти го знаеш — каза. — Исках да им пробутаме Ротънстайн или Алистър Сайкс. Но не, казаха, че ти им трябваш.
Изсмях се.
— Сега си давам сметка — казах му, — че ти се появи за това, нали така? За да ми кажеш за теб и Вивиън, както и за… това. Какво разочарование за теб, че вече всичко знаех.
Устните му, съсухрили се с възрастта, бяха прорязани от малки дълбоки бразди по края, което придаваше на устата му старомомински вид. Сигурно и аз така изглеждам. Какво щяха да видят у нас тези младежи, ако решат да ни удостоят със заплашителното си внимание? Как двама тъжни, стари, повехнали евнуси пушат цигари и пият джин, стаили старите си тайни, старите си болки. Махнах на бармана. Беше слаб блед младеж, като излязъл от картина на Бронзино[103], изпит и излъчващ поквара; докато плащах, лекичко докоснах студените му влажни пръсти и той ме изгледа уморено. Сред смъртта живот. Куеръл ме наблюдаваше мрачно, плъзна върха на езика по долната си устна. Опитах да си ги представя — той и Вивиън заедно. Той премига лениво, притвори старите си гущерски клепачи. Отново подуших тленната му миризма.
— Трябваше да им предложим някого — каза.
Разбира се, винаги успявах да разбера какво става. Трябвало е да се сложи край на операцията в Лондон, някой да получава материалите, които Маклийш и Банистър изпращаха от Вашингтон, и да ги предава на Олег. Това е най-малкото, което отделът можеше да очаква; поне за това са се разбрали.
— Да — казах, — и ти предложи мен.
Изведнъж опасните младежи напуснаха и останала сама, машината за пинбол придоби обиден и озадачен вид като куче, на което никой вече не подхвърля пръчка. Разговори, дим и спорадично почукване на чаши.
— Предполагам, че си бил вътре преди мен.
Той кимна.
— Имах действаща клетка още в Оксфорд — отвърна, — бях още студент.
Неприкрита нотка на самохвалство прозвуча в гласа му.
Станах. Изведнъж ми се прииска да се махна от него. Не гняв ме пришпорваше, а нещо като нетърпение; и с този период приключих.
— Наистина съжалявам — казах му, — че не успя да се насладиш на гледката, докато се гърчех.
Отвън, на тротоара, отново ми се зави свят, дори за момент си помислих, че може да припадна. Куеръл махна на едно такси; не можеше да се раздели с мен толкова бързо, след като опитът му за отмъщение се обърна срещу него. Хванах го за ръката — тънка като хартия плът под дебелата дреха, и крехки стари кокали като примитивно оръжие.
103
Аньоло Бронзино (1503–1572) — италиански живописец, представител на школата на маниеризма. — Б. пр.