— Ти си бил — казах, — нали, ти си дал името ми на онази, която пише книга, онази, която се кани да ме изобличи?
Той ме зяпна.
— За какво да го правя?
Едно такси спря. Той тръгна към него, опита да се освободи от ръката ми, но аз го стиснах още по-здраво. Учудих се на собствената си сила. Шофьорът на таксито се обърна и ни загледа с интерес, двама полуфиркани старци, хванали се един за друг, се дърпат като побеснели.
— Кой тогава? — попитах.
Сякаш не знаех.
Той сви рамене, усмихна се, показа ми старите си пожълтели зъби и не каза нищо. Пуснах го и отстъпих назад, той се наведе, влезе в таксито и затвори вратата след себе си. Докато таксито потегляше, видях бледото му дълго лице през задния прозорец, гледаше право в мен. Май се смееше.
Ненадейно ме порази мисълта: моите деца мои ли са?
Точно в този момент крайно неприятен разговор по телефона с безочлив млад мъж от бюрото на оценителите. Възмутителни намеци. Дори си позволи да използва думата фалшификат. Давате ли си сметка, попитах го, кой съм аз? Мога да се закълна, че го чух да сподавя кикота си. Казах му веднага да ми върне картината. Вече съм решил на кого ще я завещая; не мисля, че ще променя решението си.
Лично той вдигна телефона още при първото иззвъняване. Дали пък не е чакал да му се обадя? Може би Куеръл му беше подхвърлил нещо, колкото да извърши още една гадост, преди отново да отлети на юг към слънцето и невръстната си любовница. Бях ужасно нервен, заеквах като глупак. Попитах го дали може да намина. Последва дълга пауза, после каза съвсем простичко „да“ и затвори. Прекарах следващия половин час в ровене из апартамента, докато открия онзи Уебли; най-накрая го намерих и нададох победоносен вик — беше в дъното на едно чекмедже на писалището ми, увит в стара риза, която с болка си спомних, макар и смътно, че принадлежеше на Патрик. Изпитах странно усещане, докато лежеше в дланта ми. Колко древен изглеждаше, като онези домакински уреди, изложени в експозицията „Викториана“ — тежки, умислени и с неизвестно приложение. Не, не беше неизвестно, със сигурност не и неизвестно. Не беше смазван още от войната, но очаквах, че ще работи. Само два патрона — какво ли може да е станало с другите четири? — но и тези са предостатъчни. Не успях да намеря кобура му и взех да се чудя къде да го сложа, тъй като беше прекалено голям за джоба ми, а когато го пъхнах в колана на панталона, той се плъзна надолу в крачола и здравата ме удари по горната извивка на ходилото. Цяло чудо е, че не гръмна. Щеше да е ужасно; вече бях изтърпял достатъчно унижения, само едно прострелване в крака ми липсваше. В крайна сметка пак го увих в ризата — широки розови райета, обикновена бяла яка; Паци си падаше по такива неща — и го сложих в мрежестата си торбичка. Чадър, шлифер, ключ. Чак след като излязох на улицата, видях, че съм по чехли. Няма значение.
Шофьорът на таксито се случи от онези досадни типове, които не спират да говорят: времето, трафика, пакистанците, наглите пешеходци. Колко непривлекателни са тези кормчии, които ни превеждат през най-важните пътувания в живота. Взех да се разсейвам с мисълта за ропота, който ще се надигне откъм застоялите води на академичния свят по повод посмъртната ми статия върху еротичния символизъм в картината на Пусен „Ехо и Нарцис“ — чудя се, между другото, защо в нея художникът е избрал да изобрази Нарцис без зърна на гърдите? — която предстоеше да излезе в едно предприемчиво и доста разкрепостено ново американско списание за изкуство. Обичам да шокирам хората и до ден днешен. Слънцето бе забулено и Холанд Парк изглеждаше сърдит и умислен въпреки всички тези големи кремави къщи и автомобили в цветовете на детски играчки. С облекчение напуснах таксито, като подадох на шофьора бакшиш от един шилинг или както сега му викат „пет пии“; той изгледа монетата с отвращение, изпсува под носа си и даде газ. Ухилих се; едно от малките удоволствия в живота — да смачкваш фасона на таксиметровите шофьори. По тротоара — влажни петна, миризма на дъжд и гнило. Люляковият храст до вратата щеше да цъфне всеки момент. Един потаен дрозд прелетя в листака и докато чаках, не свали малките си очички от мен. Прислужничката беше филипинка — дребна, смугла, с безкрайно тъжно изражение; каза нещо неразбираемо, а когато прекрачих прага, смирено отстъпи встрани. Мраморен под, италианска масичка, голяма бакърена купа с жълти нарциси, огледало с изпъкнала повърхност в позлатена барокова рамка. Видях бавачката, искам да кажа прислужницата, да гледа подозрително към мрежестата торбичка, чехлите и погребалния ми чадър. Отново каза нещо, отново нищо не й се разбра, но посочи напред с малката си черна като на прилеп лапа и ме поведе към смълчаната вътрешност на къщата. Докато отминавах огледалото, за миг отражението ми в него се сдоби с гигантска глава, а останалата част от мен се източи в нещо като неясна пъпна опашка.