— Вивиън ли ти каза? — попита. — Винаги съм я подозирал. Но ти с нищо не се издаде през всичките тези години. Каква стара лисица си ти, Док.
— Защо ти не ми каза?
Той се пресегна, внимателно постави чашата и чинийката върху масата и за миг остана така, умислен.
— Спомняш ли си Булон — рече, — онази последна сутрин на кораба с боеприпасите, когато изгуби самообладание? Тогава разбрах, че никога не мога да ти имам доверие. Освен всичко друго ти не беше сериозен; беше се включил само за забавление и за да имаш нещо, в което да се правиш, че вярваш. — Изгледа ме. — Опитах да ти се реванширам. Да ти помогна. Предавах ти всички материали от Блечли, за да можеш да впечатлиш Олег с тях. А когато реши да се оттеглиш и да се посветиш на… — лека презрителна усмивка — изкуството, аз пак бях зад теб. Защо си мислиш, че те пуснаха толкова лесно? Защото имаха мен.
Налях си още една чаша джин. Изведнъж установих, че го предпочитам без тоник; така беше по-ободряващ, по-изразителен, по стоманено силен. Е, малко късно ми е да придобивам нови предпочитания.
— Кой друг знаеше? — попитах.
— Какво? О, на практика всички.
— Силвия и тя ли? Казвал ли си на Силвия?
— Тя се досещаше, но не сме го обсъждали. — Погледна ме, сви рамене опечалено и прехапа устна. — Беше й мъчно за теб.
— Защо си дал моето име на онази персона? — продължих. — Защо ти е трябвало да ме предаваш втори път? Не можеше ли да ме оставиш на мира?
Въздъхна дълбоко и се намести в стола си. Имаше отегчения вид на човек, който едва издържа да слуша нежелано обяснение в любов. Каквото май си беше.
— Защото пак са ме подгонили. — Засмя се; същата ледена усмивка като на Вивиън. — Нали ти казах. Трябва да бъда защитен. — Погледна часовника си. — А сега, наистина…
— А какво ще стане, ако си отворя устата пред пресата? — отсякох. — Какво ще стане, ако ги извикам още днес и им разкажа всичко.
Той поклати глава.
— Няма да го направиш.
— Мога да кажа на Джулиан. Това ще убие част от синовната му преданост към теб.
— И това няма да направиш.
В далечината чухме външния звънец. Той стана, наведе се и вдигна падналия ми чадър.
— Чорапите ти са мокри — каза. — И защо трябва да носиш чехли в това време?
— Заради кокалчетата на палците ми — отговорих и се изсмях, май леко истерично; без съмнение в резултат на джина.
Той отново изгледа мрежестата ми торбичка. Разклатих я.
— Донесох пистолет — поясних му.
Той извърна поглед и раздразнено изцъка с език.
— Някой грижи ли се за теб? — попита. — Искам да кажа, от отдела. Пенсия, такива неща?
Не му отговорих. Тръгнахме през къщата. Докато вървяхме, той изви тялото си от кръста нагоре и ме погледна право в очите.
— Слушай, Виктор, аз…
— Недей, Ник — казах. — Недей.
Понечи да каже още нещо, но се отказа. Усетих присъствието на още някой в къщата. (Ти ли си, скъпа? Хайде, кажи, ти ли се спотайваш в някое от тези позлатени антрета?) Прислужницата — защо продължава да ми се иска да я наричам бавачка? — изникна от сенките в преддверието и ми отвори външната врата. Бързо излязох на стъпалата отвън. Дъждът отново беше спрял, но от листата на люляка още капеше. Ник сложи ръка върху рамото ми, но аз рязко се извърнах, за да избегна допира му.
— Между другото — казах му, — завещавам ти моя Пусен.
Той кимна, изобщо не се изненада; онова листо от лавъра, което се беше лепнало на челото му, още стоеше там. И като си помисля, че някога го бях смятал за бог. Отстъпи назад и вдигна ръка в странен тържествен поздрав, сякаш не приличаше на помахване за сбогом, а по-скоро на ехидна благословия. Бързо се отдалечих надолу по мократа улица през слънчеви отрязъци и пробягващи сенки, поклащах чадъра си, а мрежестата торбичка се мотаеше в краката ми. На всяка крачка тя и нейният товар се блъскаха в пищяла ми; не ми беше до тях.
Надявам се, че госпожица Вандельор няма да остане много разочарована, когато пристигне тук за последното разчистване — нямам никакво съмнение, че именно тя ще бъде изпратена. Унищожих повечето от компрометиращите ме материали; в мазето има великолепна пещ за изгаряне на боклука. А що се отнася до това тук — какво е, мемоарна книга? романизирани мемоари? — ще оставя на нея да реши как най-добре да се отърве от тях. Предполагам, че веднага ще му ги занесе. Той винаги се е оправял с момичетата. Как е възможно изобщо да съм си мислил, че Скрайн ще ми я изпрати? Печално е, че както се оказа, толкова много неща съм схващал погрешно. Сега седим тук, Уебли и аз, в безмълвно общуване. Един драматург от XIX век, вече не си спомням кой, много остроумно отбелязва, че ако в първото действие на сцената се появи пушка, тя непременно ще гръмне в третото. Е, le dernier acte est sanglant[106]… Толкова за моя облог на Паскал; всъщност доста вулгарна концепция.