— Това е единственото нещо, което все още е възможно — тъкмо казваше той. — Народното изкуство. Останалото е буржоазно самодоволство или мастурбация на средната класа.
Погледнах младата жена: думи като мастурбация тогава не се произнасяха така лекомислено, както сега. Тя пусна измъчен смях и каза:
— О, Уоли, мери си думите.
Той се ухили и се обърна към мен:
— Ти, Виктор, какво ще кажеш? Пристига ли революцията най-накрая и тук, в тази земя на потисници?
Свих рамене. Човек трудно преглъща такива самонадеяни евреи като Уоли; лагерите още не бяха превърнали неговото племе отново в избрания народ. Освен това той никога не ме е харесвал. Подозирам, знаеше, че ненавиждам името си — само главатари на шайки и дребни мошеници се казват Виктор, — защото го използваше при всяка възможност.
— Щом си такъв почитател на социалистическото изкуство — попитах го, — защо тогава си наредил тия бели боклуци в залата?
Той сви рамене, ухили се и протегна напред търгашеските си длани.
— Защото се продават бе, човек. Продават се.
Отнякъде се появи Ник с крива пиянска усмивка. Босите му крака шляпаха шумно по голите дъски на пода. Размени си ехиден и както ми се стори, странно съучастнически поглед с младата жена и само миг след това се сетих коя е.
— Я ни вижте — каза той, вдигна пълната си чаша и със замах очерта неравна дъга, която обхващаше него, щастливото парти зад него, Уоли, сестра му и мен. — Какво декадентско сборище!
— Ами нали чакаме да дойде революцията — подхвърли Уоли.
На което Ник се изсмя. Обърнах се към Бейби.
— Съжалявам — казах й. — Знаех, че те познавам, но…
Тя повдигна едната си вежда, но нищо не отговори.
Стаята беше боядисана в сиво-бяло, а таванът представляваше нисък свод. Два мръсни прозореца един до друг гледаха към калдъръмен двор, облян във вечерната светлина на слънцето, идваща сякаш направо от Делфт[15]. На стената бяха облегнати картини, покрити с пухен плащ от мишосива прах. Притеснен от Бейби, която ме зяпаше предизвикателно и леко опулено, отидох да се поровя в тях. Западнали моди от минали години, уморени, тъжни и засрамени: овощни градини през април, по някое голо тяло, няколко екземпляра английски кубизъм, които се свеждаха до меки ъгли и пастелни плоскости. Там беше и тя, в нащърбена по края позлатена рамка и напукан покривен лак, който изглеждаше така, сякаш стотици изсъхнали нокти на краката са били внимателно залепени по повърхността й. Нямаше грешка — беше тя, виждаше се от пръв поглед и на лоша светлина. Бързо я взех, подпрях я на стената и нещо топло започна да набъбва в мен, извираше от една точка по средата на гърдите ми; винаги когато за пръв път се изправя пред велика картина, разбирам защо все още казваме, че сърцето е седалище на емоциите. Започнах да дишам учестено, дланите ми се изпотиха. Сякаш бях попаднал на нещо срамно; така се чувствах и като ученик, когато някой ми пробутваше мръснишка рисунка под чина. Не преувеличавам. Никога не съм си правил труда да разбера откъде идва тази моя реакция към изкуството; твърде много нервни окончания, свити на кълбо там, в тъмното. Изчаках миг, казах си, че трябва да се успокоя — алкохолът в тялото ми изведнъж се изпари, — после си поех дъх, вдигнах картината и я занесох до прозореца.
Нямаше грешка.
Уоли мигом цъфна до мен.
— Хареса си нещо, така ли, Виктор? — попита.
Свих рамене и се загледах внимателно в рисунъка, като се опитвах да изглеждам скептично настроен.
— Много прилича на „Смъртта на Сенека“, от кого беше там — неочаквано подметна Ник. — Видяхме я в Лувъра, не си ли спомняш?
Представих си как с все сила го сритвам по кокалчето.
Уоли застана от едната ми страна, дишаше тежко.
— Или друг вариант на същата тема — рече замислено. — Открие ли тема, която му импонира, той се вкопчва в нея на живот и смърт. — Заинтересува се, значи; дразнеше се от моите рецензии за картини, но уважаваше верния ми усет.
— Мисля, че е въпрос на школа — казах и върнах картината на мястото й с лице към стената, очаквайки, че като някое изоставено дете тя няма да пусне ръката ми. Уоли ме наблюдаваше умислено и злостно. Нищо не му убягваше.
— Ако я искаш — обади се той, — кажи колко даваш.
Ник и Бейби седяха един до друг пред масата на Уоли в странно сгърчени пози, увесили глави, лениво поклащаха крака, изящни и безжизнени като две марионетки. Усетих, че присъствието им ме смущава, и си замълчах. Уоли ги изгледа, после мен и кимна, като затвори очи, усмихна се срамежливо, сякаш проумя положението ми в момента, което се оказа непосилно за мен: нещо свързано с изкуството, с желание и притеснение или всичко в едно.