— Виж какво — каза ми той. — Петстотин лири и е твоя.
Изсмях се; в онези дни за мен това беше цяло състояние.
— Мога да събера сто — отвърнах. — Личи си, че е копие.
Уоли изкриви лице в една от неговите щетъл[16] физиономии, като присви очи, килна главата си на една страна и отпусна едното си рамо.
— Какво каза, човече — копие, така ли каза, аз и копие? — После пак изпъна снага и сви рамене. — Добре, тогава триста лири. По-долу от това не падам.
— Защо не накараш Лео Ротънстайн да ти я купи? — намеси се Бейби. — Той е въшлив от пари.
Всички се обърнахме и я изгледахме. Ник се изсмя, скочи чевръсто от мястото си и изведнъж се оживи.
— Това е чудесна идея — каза той. — Хайде да отидем да го намерим.
Сърцето ми се сви (странна формулировка; сърцето не се свива, а по-скоро се разширява, когато човек се паникьоса). Ник ще обърне всичко на майтап, Уоли ще се ядоса и аз ще изгубя възможността, която едва ли ще ми се удаде отново, да се сдобия с малък, но истински шедьовър. Тръгнах след него и Бейби (между другото, не мога да разбера защо я наричаха Бейби, след като се казваше Вивиън, още повече че беше студен и троснат човек) и излязохме на тротоара, където тълпата беше оредяла. Но Лео Ротънстайн беше още там, чухме гърмящия му звучен глас още преди да го зърнем. Разговаряше с Бой и с една от прозрачните блондинки. Обсъждаха златния стандарт или състоянието на италианската политика, или нещо подобно. Все празни приказки на важни теми — главната отличителна черта на нашето време. Лео излъчваше матовия блясък на много богатите. Беше красив и изключително мъжествен — висок, широк гръден кош, източено, смугло левантийско лице.
— Здрасти, Бобър — каза той. Аз получих само кимване, а Бейби — проницателен, одобрителен поглед с бегла усмивка. Що се отнася до жестовете на внимание, Лео беше пестелив човек.
— Лео — продължи Ник, — искаме да купиш една картина на Виктор.
— Нима?
— Точно така. Един Пусен, но Уоли не знае, че е Пусен. Иска й само триста лири, което си е далавера. Погледни на това като на инвестиция. Една картина е повече от авоари в злато. Бой, кажи му.
Смяташе се, по непонятни за мен причини, че Бой разбира от изкуство и неведнъж беше давал съвети на семейството на Лео за тяхната картинна колекция. Забавляваше ме мисълта как в компанията на бащата на Лео — достолепен, загадъчен джентълмен, който приличаше на бедуински вожд — Бой крачи из изложбените зали, важно-важно спира пред това или онова голямо кафеникаво третокласно платно, като през цялото време се мъчи да не се разсмее. Сега се ухили като гаргойл — облещени очи, разширени ноздри, пълна месеста уста с увиснали ъгли.
— Пусен ли каза? Звучи апетитно.
Лео ме наблюдаваше с откровена недоверчивост.
— Имам само сто — казах му аз с усещането, че плъзгам крак по неопънато въже. Когато Лео пуснеше силния си добродушен смях, човек буквално можеше да види как от устата му като от балон излизат буквите: ха-ха-ха.
— О, стига! — нацупи се Ник капризно, по пиянски, погледна от Лео към мен, после обратно, сякаш това беше неговата игра, а ние само се помайваме. Лео погледна Бой и двамата като че ли си размениха нещо, след което той ме измери с очи:
— Твърдиш, че е истинска, така ли? — попита.
— Щях да заложа репутацията си на това, ако имах такава.
Въжето се опъна като струна. Лео пак се изсмя и сви рамене.
— Кажи на Уоли, че ще му изпратя чек — отсече и се обърна с гръб.
— Готово! — каза Ник и ми заби едно кроше в рамото. — Казах ли ти! — Отново заприлича на пиян.
Почувствах се, сякаш пропадам в бездна от неземно щастие. Бейби стисна ръката ми. Блондинката се приближи до Бой и прошепна:
— Какво е това Пусен?
Чудя се дали наистина беше август, или по-рано през лятото. Спомням си бяла нощ с нескончаема мъждукаща светлина в небето над парка и сенки с цвета на мръсна вода, легнали върху смълчаните улици. Изведнъж градът заприлича на място, което никога преди това не съм виждал — загадъчно, екзотично, осветено като че отвътре от собственото си мрачно сияние. Сякаш се бяхме разхождали с часове, Ник, Бейби и аз, мотаехме се безцелно, хванати под ръка, мечтателно пияни. Ник беше успял да изнамери отнякъде домашни чехли, но доста по-голям номер, които непрекъснато му падаха, и ние трябваше да го придържаме, докато се върне и отново напъха краката си в тях през смях и псувни. Допирът на кокалестите му треперещи пръсти върху ръката ми беше нещо като физическото съответствие на пламъчето в ума ми — там, където картината, моята картина, грееше като в затъмнена галерия. От страх да не стигнем до нов пристъп на отрезвяване, влязохме в един клуб на Грийк Стрийт, в който ни вкара Ник; оказа се, че някой от нас все пак има пари — май беше Бейби, — и бързо пресушихме няколко бутилки отвратително шампанско, а едно момиче, цялото в пера и с цвилещ смях, се приближи и кацна в скута на Ник. След това се появи Бой и ни заведе на парти в апартамент на Военното министерство — май беше на секретаря, — където Бейби беше единствената жена. Бой застана с ръце на кръста сред цигарен дим и пиянски подвиквания, поклати глава с отвращение и каза на висок глас: „Вижте ги тия гадни педерастчета!“. По-късно, когато излязохме навън, насред Уайтхол изгря изпълнена с главоболие зора, ръмеше леко, а облаците имаха същия оловен цвят като кръговете под очите на Бейби. Гигантска чайка се приземи пред нас на тротоара и ни изгледа недружелюбно. Бой избълва: „По дяволите тоя климат“, докато Ник тъжно съзерцаваше чехлите си. Аз чувствах лекота и въодушевление, нещо като замайване и такова щастие, което не можеше да се обясни дори с придобиването на картина, независимо колко прекрасна. Намерихме такси да ни закара до апартамента на Ник за закуска и докато Бой и Ник си разменяха скандални клюки, които бяха научили на партито, изведнъж се улових как в дълбоко хлътналата задна седалка — тогава такситата по-големи ли бяха от сегашните? — целувам Бейби. Тя не се възпротиви, както се очаква от едно момиче, но вкусвайки червилото й, аз се отдръпнах леко стреснат; и досега усещам с нервните окончания във връхчетата на пръстите си чупливата като стъкло корава материя на копринената й рокля. Седеше и ме гледаше с любопитство, сякаш бях нова разновидност на добре позната порода. Бяхме се умълчали, думите бяха излишни. Въпреки че дълго след това нищо не се случи между нас, май в този момент и двамата разбрахме — за добро или лошо, но повече за лошо, — че нашите два живота са неразривно свързани. Обърнах глава и видях, че Ник ни наблюдава внимателно, с лека усмивка.
16
Щетъл (ид.) — градче или друго място с еврейско население в Източна Европа в периода отпреди Втората световна война и Холокоста. В литературата думата се използва като метафора за традиционния начин на живот на тези евреи. — Б. пр.