Вече два дни без телефонно обаждане от госпожица Вандельор. Дали пък не беше изгубила интереса си към мен? Може би е намерила по-достоен обект за своето внимание. Това не би ме изненадало; предполагам, че моята персона не е в състояние да учести пулса на амбициозен биограф. Като препрочитам тези страници, не виждам нищо впечатляващо. Личното местоимение, разбира се, преобладава, за да подпира зданието, което издигам, но какво се крие зад това тънко източено „I“? Както изглежда обаче, бях успял да направя по-силно впечатление, отколкото си мислех; имаше хора, които ме мразеха, и неколцина, които твърдяха, че дори ме обичат. Оценяваха суховатите ми шеги — знам, че в определени кръгове ме смятаха за голям шегобиец, а веднъж долових някой да казва по мой адрес „духовития ирландец“ (поне така ми се счу). Тогава защо не се откроявам по-ярко в тези спомени, които съм се заел да описвам тук с такова педантично внимание към детайлите? След дълги размишления (колко странно, че в прозата няма знак, отбелязващ промеждутъците от време: цели дни могат да минат след точката, дори цели години) стигнах до заключението, че моето ранно пристрастяване към философията на стоиците е породило тази неизбежна последица, а именно да пожертвам естествената виталност на духа. Изобщо живял ли съм? Понякога ме спохожда смразяващата мисъл, че рисковете, които съм поемал, и опасностите, на които съм бил изложен (в края на краищата не е преувеличено да се каже, че във всеки момент можеха да ме пречукат), са били само заместител на по-простичкия и много по-истински живот, който обаче не беше по силите ми. Въпреки това, ако не бях нагазил в потока на историята, какъв щях да стана? Досаден учен, който си блъска главата какъв е научният му принос или какво ще вечеря (Трепереща тръстика беше прякорът, който ми даде Бой в последните години). Това е съвсем вярно и въпреки че си давам сметка за тези неща, те не изчерпват всичко.
Нека опитам нещо друго. По всяка вероятност не философията ме бе довела дотук, а двойният живот — поне в началото повечето от нас го възприемаха като източник на сила, — който ме омаломощаваше. Знам, че точно това винаги се е говорело за нас, че лъжите и потайностите неизбежно водят до поквара, че разрушават моралните ни устои и ни заслепяват за истинската природа на нещата, но аз никога не съм вярвал в това. Ние бяхме модерните гностици, пазители на тайно познание, за които светът на видимото представляваше само грубо проявление на безкрайно по-сложната и по-реална действителност, известна единствено на малцината избрани, чиито железни, неизбежни закони действаха навсякъде. На материално равнище този гносис представляваше еквивалент на фройдисткото схващане за несъзнаваното, този всепризнат и неопровержим законодател, който шпионира сърцето. За нас всичко беше това, което е, и в същото време нещо друго. Така че вилнеехме наоколо, пиянствахме по цели нощи, смеехме се глупашки, защото зад цялото това лекомислие стоеше твърдото ни убеждение, че светът трябва да се промени и ние бяхме призвани да го направим. Дори и в най-несериозните си настроения като че ли бяхме обсебени от сериозност, далеч по-дълбока — отчасти защото беше поверителна — от тази, на която са били способни нашите родители с техните мъгляви представи, липса на увереност и мъжество, но най-вече с техните достойни за презрение немощни усилия да се правят на добри. Нека рухне цялата фалшива крепост, така казвахме, а ако може и ние да бутаме, там сме. Destruam et aedificabo[17], както обичал да повтаря Прудон[18].