Разбира се, всичко това беше чист егоизъм; пет пари не давахме за света, колкото и да се напъвахме да говорим за свобода, справедливост и за тежкото положение на масите. Чист егоизъм.
Но в моя случай действаха и други сили, неясни, екстатични, болезнени: например манията ми на тема изкуство; щекотливият въпрос за националността, този постоянен монотонно провлачен глас на гайдата в моя живот; както и по-дълбоката от всички тях мъглява и хлъзгава тема за секса. Ирландският шпионин педераст звучи като заглавие на някоя от онези мелодии, които католиците обичаха да свирят на акордеон в кръчмите си, когато бях малък. Двоен живот ли казах? По-скоро четворен, петорен.
Тази седмица, признавам, всички вестници ме описаха доста ласкателно като хладнокръвен теоретик, нещо като шпионин философ, единствения истински интелектуалец в нашите среди и пазител на идеологическата чистота. Истината е, че повечето от нас имаха само най-бегли теоретични познания. Не си давахме труд да четем книги, други го правеха вместо нас. Другарите от работническата класа се оказаха запалени читатели — комунизмът нямаше да оцелее без тези автодидакти. Аз познавах само едно-две от по-кратките съчинения — разбира се, Манифеста — този гръмогласно отекващ зов за всеобщо самозалъгване, освен това се бях заел сериозно с Капитал — изпускането на пълния член беше нещо задължително за нас, младите умници, стига произношението да е echt deutsch[19], — но той много скоро ме отегчи. Освен това трябваше да чета и мои си научни статии, така че това ми беше предостатъчно. Така или иначе, политиката не е книги, политиката е действие. Зад гъсталаците на сухата теория се точеха редиците на Народа — последния автентичен пробен камък, — които ни чакаха да ги освободим чрез колективизация. Не виждахме никакво противоречие между освобождаването и колективното. Холистичното социално инженерство, както го нарича този стар реакционер Карл Попър, е логичният и необходим начин за постигане на свобода — тоест на една дисциплинирана свобода. Защо да няма ред в човешките дела? През всички векове на историята тиранията на отделния индивид не е донесла нищо друго освен хаос и кръвопролития. Народът трябва да се обедини, да се провъзгласи за един огромен жив организъм! Бяхме като онези якобински тълпи в първите дни на Френската революция, изпълнили улиците на Париж в пристъп на ярост, които настоявали за всеобщо братство, прегърнали идеята за Обикновения човек и притиснали я към гърдите си така силно, че й изкарали дъха и я направили на пух и прах. „О, Вик — обичаше да ми повтаря Дани Пъркинс, като поклащаше глава и се подсмихваше тихо, — моят старец щеше да ви даде един обикновен човек!“ Бащата на Дани беше уелски миньор. Умря от белодробна емфизема. Без съмнение, необикновен човек.
Както и да е, от всички наши идеологически идоли винаги, макар и тайничко, съм предпочитал Бакунин — пламенен, безчестен, яростен и безотговорен в сравнение с безчувствения зловещ Маркс. Веднъж си направих труда да препиша на ръка едно елегантно язвително описание, което Бакунин прави на своя съперник: „По произход г-н Маркс е евреин. Той обединява в себе си всички качества и недостатъци на тази надарена раса. Нервен, някои твърдят, до малодушие, той е в същото време изключително злостен, суетен, свадлив, нетолерантен и деспотичен като Йехова, бога на неговите деди, и също като него безумно отмъстителен“. (Е, за кого другиго се сещате?) Не че Маркс посвоему е бил по-малко яростен от Бакунин; най-много се възхищавах на интелигентния начин, по който унищожава Прудон, като най-щателно подлага на жесток сарказъм неговата дребнобуржоазна, постхегелианска и селяндурска вяра в изначалната доброта на малкия човек. Представата за Маркс и как той най-безжалостно съсипва нещастния си предшественик е ужасно забавна, все едно гледаш огромен звяр в джунглата да забива нокти в разпрания търбух на още живо безпомощно мятащо се тревопасно. Да имаш пълномощно за насилие, това е възбуждащо, задоволително и безопасно.