Как само тези вечни битки за душата на човека ни връщат към нашите младини. Чувствам се превъзбуден тук, пред писалището си, в тези последни пролетни дни на тягостно изчакване. Май е време за един джин.
Звучи невероятно — дори и на мен, — но от всички нас Бой беше най-добре подкован идеологически. Божичко, как умееше да говори! Не спираше, суперструктура, субструктура, разделение на труда, всичко останало и така до безкрай. Спомням си как веднъж в ранните часове на деня по време на блицкрига се прибирах в къщата на Поланд Стрийт, за да преспя в собствената си стая — небето почервеняло, а улиците пълни с пожарникарски коли и пияни мъже, — и там сварих Бой и Лео Ротънстайн, и двамата във вечерни костюми, седнали в салона на първия етаж от двете страни на угасналата камина, с изпънати гърбове, стиснали по чаша уиски в ръка, и двамата дълбоко заспали, а от изражението на лицата им с увиснали челюсти личеше, че са изпаднали в несвяст, след като Бой в продължение на цялата вечер е размахвал поредната си идеологическа тояга.
Но, обърнете внимание, Бой не беше само човек на приказките. Беше истински активист. В Кеймбридж се зае да организира прислугата и икономите, обслужващи студентските стаи, в профсъюз, участваше във всички стачки и протести на автобусните шофьори и градските работници по канализацията. О, да, успя всички ни да засрами. Още е пред очите ми как крачи по Кингс Парейд на път към сборния пункт, с разтворена риза, стар мръсен панталон, стегнат с широк кожен колан, като че излязъл направо от някой московски стенопис. Завиждах на енергията и дързостта му, както и на това, че не изпитваше онази стеснителност, която ме сковаваше винаги когато се стигнеше до действия, искам да кажа до излизане на улицата. Но дълбоко в сърцето си аз го и презирах заради неговата — няма как да я нарека другояче — безгранична тъпота, че може да приложи теорията си на практика, по същия начин, по който презирах и физиците от Кеймбридж по мое време, които искаха да превърнат чистата математика в приложна наука. И до днес не мога да се начудя как така се поддадох на тази по същество вулгарна идеология.
Бой. Въпреки всичко ми липсва. Знам, разбира се, че беше клоун, жесток, безчестен, немарлив, пет пари не даваше за никого, но въпреки това у него имаше една странна — как да го нарека? — изтънченост. Точно така, няма да е преувеличено да се каже — бляскава изтънченост. Когато бях малък и за пръв път чух да говорят за ангели, бях едновременно уплашен и запленен от мисълта за тези огромни невидими присъствия сред нас. Не си ги представях като андрогини с бели роби, жълти къдрици и тежки златни криле, както моят приятел Мати Уилсън ми ги описваше — Мати беше наясно с всички мистерии, — а като големи, мрачни и непохватни мъже, масивни в своята безтегловност, които обичат да погаждат грубиянски номера и без да искат, може да те блъснат на земята или да ти счупят врата. Веднъж, когато малко дете от забавачницата на госпожица Молино в Карикдръм намери смъртта си под копитата на товарен кон, аз, едно наблюдателно шестгодишно хлапе, знаех кой е виновникът; представих си как неговият ангел хранител стои над премазаното му телце и протяга напред огромните си ръце, защото не знае дали да се разкайва, или да се смее. Такъв беше и Бой. „Какво толкова съм направил? — ще извика, след като узнавахме за поредната му диващина, — какво съм бил казал…?“ — И разбира се, всички се разсмивахме.
Странно, но не си спомням кога го срещнах за пръв път. Би трябвало да е в Кеймбридж, но имам чувството, че винаги е присъствал в живота ми като константна величина, дори в детството ми. Колкото и специален да изглеждаше, според мен се вместваше в определен тип: хлапак, който щипе малките момиченца и ги кара да пищят, момче от последния чин, което показва на целия клас споходилата го ерекция, невъзмутим педераст, който на мига надушва себеподобните си. Независимо какво се говореше, двамата нямахме връзка. Една нощ, беше в началото на трийсетте, в стаята ми в Тринити се стигна до пиянско сборичкване, но това беше много преди да „се разкрия“, както казват сега, и след случката целият треперех от притеснение и уплаха, въпреки че Бой я подмина с обичайното си нехайство; спомням си как, докато слизаше по зле осветените стълби с провиснала над панталона си риза, ми се усмихна многозначително и поклати пръст закачливо и заплашително. Възползваше се докрай от привилегиите си и в същото време се присмиваше с презрение на света на своите родители (току-що си спомних, че вторият му баща беше адмирал; трябва да попитам госпожица Вандельор дали това й е известно). У дома си преживяваше главно с някаква ужасна смес, прилична на овесена каша — още усещам миризмата й, — която си вареше от овесено брашно и счукан чесън, но когато вечеряше навън, беше винаги в „Риц“ или „Савой“, след което се разполагаше в първото такси, за да полудува край доковете или в Ист Енд, където обикаляше долнопробните кръчми и ловеше в мрежите си „апетитни парчета“, както сам ги наричаше, и примляскваше с дебелите си устни.