Но можеше да бъде и много проницателен, ако това се искаше. Когато с Алистър Сайкс се присъединихме към пуча на Апостолите[20] през летния семестър на 1932-ра, Бой се оказа не само най-енергичният от нас тримата, но и най-находчивият съзаклятник. Освен това умееше да озаптява страховитите пристъпи на ентусиазирания Алистър. „Слушай, Психо — нареждаше му с ведър, но твърд глас, — ти ще си мълчиш като добро момче и ще оставиш ние с Виктор да говорим.“ И Алистър, след кратко колебание, по време на което ушите му пламваха, а лулата му бълваше дим и искри като парен локомотив, послушно се примиряваше със заповедта, въпреки че беше по-голям от нас. Носеше му се славата, че е напълнил обществото с наши хора, но аз съм сигурен, че това е било дело на Бой. Беше трудно да се устои на чара на Бой, едновременно слънчев и зловещ. (Госпожица Вандельор щеше да си глътне езика; и до ден днешен обществеността знае много малко за Апостолите, този клуб на абсурдните момчета, в който бяха допускани само най-златните от цялата златна младеж на Кеймбридж; аз, като ирландец и все още не хомосексуален, трябваше доста да се потрудя и да кроя всевъзможни планове, за да успея да се добера до него.)
През този семестър сбирките на Апостолите се провеждаха в квартирата на Алистър; като старши, той разполагаше с по-голям апартамент от нас. Бях го срещнал през първата година. Тогава още си мислех, че от мен ще излезе математик. Предметът силно ме привличаше. Неговите механизми носеха отпечатъка на древен ритуал, още една тайна доктрина като тази, която ми предстоеше да открия в лицето на марксизма. Опивах се от мисълта да бъда един от посветените в този специален език, който дори и в най-разредената си форма е точен — добре де, правдоподобен — израз на емпиричната реалност. Математиката описва света, както Алистър обичаше да заявява с нетипично за него изхвърляне. Именно това, което Алистър умееше да върши, успя да ме убеди много повече от слабия ми успех на изпитите, че бъдещето ми е в изкуството, а не в науката. У друг не бях срещал интелекта на Алистър — чист, точен и елегантен. Баща му беше докер в Ливърпул и Алистър беше постъпил в Кеймбридж със стипендия. На външен вид беше дребен страховит холерик с големи зъби и остра черна четина на главата; косата му тръгваше от челото и стърчеше право нагоре като бодли на четка за дъски. Обичаше да носи подковани ботуши и развлечени сака от някакъв мъхест туид, които като че бяха шити специално за него. През първата година бяхме неразделни. Странна връзка, предполагам, но онова, което най-много ни сближаваше, въпреки че не го обсъждахме открито, беше болезнената несигурност на факта, че и двамата сме аутсайдери. Един шегобиец ни беше нарекъл доктор Джекил и мистър Хайд; без съмнение бяхме необикновена двойка. Аз, дългуч с остър нос и вече видимо прегърбена стойка, прекосявах Големия вътрешен двор с широки крачки, а по петите ми — дребно човече с ботуши и къси дебели крака, които се движат като тъпи ножици, крачи и пуши лула. Повече ме интересуваше теоретичната страна на математиката, докато Алистър беше истински гений в приложната й. Обожаваше разни механични джаджи. По време на войната намери своето истинско и идеално място в Блечли Парк. „Беше като завръщане у дома“ — каза ми след време с блеснали от мъка очи. Това се случи през петдесетте, последния път когато го бях видял. Беше паднал в нарочно скроената му клопка в мъжката тоалетна на Пикадили Съркъс и през следващата седмица трябваше да се яви в съда. Тежкарите от централата го бяха изтормозили и знаеше, че не може да очаква милост. Не отиде и в затвора: в навечерието преди явяването си в съда беше инжектирал една ябълка с цианкалий (в доклада се споменаваше и сортът ябълка; много са педантични тия тежкари) и я изял. Още едно нетипично за него изхвърляне. Чудя се откъде се е снабдил с отровата, да не говорим за спринцовката. Дори не знаех, че е обратен. Може би и той не е знаел, преди онзи полицай с уши като дръжки на тенджера и смъкнати до глезените гащи да го привика в клозетната кабинка. Бедният Психо. Представям си го в седмиците, преди да умре, как се е мятал под бракуваните войнишки одеяла в онази мрачна гарсониера, недалеч от Кромуел Роуд, и как в нещастието си е премислял съсипания си живот. Беше успял да разгадае едни от най-сложните военни кодове на германците и така беше спасил живота на бог знае колко войници от съюзническите армии, но въпреки това не му простиха. А мен ме наричат предател. Толкова ли не можах да направя нещо за него, да използвам някакви връзки или да кажа някоя добра дума на хората от вътрешна сигурност? Тази мисъл не спира да ме гнети и до днес.
20
Известни още като „Кеймбриджките апостоли“ или като „Конверсационе“ — тайно общество за дискусии на интелектуалци от Кеймбридж, основано през 1820 г. Името идва от броя на основателите му — дванайсет. — Б. пр.