Алистър, о, да, той четеше свещените текстове. Каквито и теоретични познания, макар и откъслечни, да имах, бях ги научил от него. Най-много се палеше на тема Ирландия. Неговата майка ирландка го беше направила яростен привърженик на Шин Фейн. И той като мен съжаляваше, че революцията се беше случила в Русия, но не можех да се съглася с него, че Ирландия би била по-подходящото за целта бойно поле; това ми изглеждаше направо смехотворно. Дори беше научил езика и можеше да псува на ирландски, въпреки че ми звучеше по-скоро като наниз от случайно навързани и тихо изсъскани богохулства. Укоряваше ме за липсата на патриотизъм и ме наричаше мръсен юнионист, и то съвсем не на шега. Но когато един ден почнах да го разпитвам разни подробности за моята страна, той взе да го увърта, а когато го попритиснах, се изчерви — тези негови пламнали в розово уши! — и си призна, че кракът му не е стъпвал в Ирландия.
Изобщо не умираше за компанията на повечето от Апостолите с тяхното превзето говорене и естетско маниерничене.
— По време на сбирките със същия успех може да си говорите с помощта на някакъв код — оплакваше се той и бодваше почернелия си палец в горящата чашка на лулата си.
— Така е, като не си завършил частно училище — присмивах му се аз незлобливо за разлика от Бой, който не му прощаваше и доста сполучливо имитираше ливърпулския му акцент, което го караше да се налива с бира. Според Алистър Бой не гледаше сериозно на нашата кауза, затова смяташе — със забележителна далновидност, както се оказа впоследствие, — че представлява риск за сигурността.
— Тази наша опора — често мърмореше сърдито — всички ще ни загроби.
Ето една снимка от набъбналия албум, който нося в главата си. Някъде през трийсетте. Чай, дебели сандвичи, тънка бира и слънчев април в двора на Тринити. Една дузина от Апостолите — няколко студенти, като Алистър и аз например, няколко безлични преподаватели, един-двама ентусиазирани аспиранти, всички до един заклети марксисти — сме се настанили в просторната и мрачна всекидневна на Алистър. Носехме тъмни сака, светлобежови панталони и отворени на врата ризи с изключение на Лео Ротънстайн, който винаги искреше от елегантност с блейзърите си от „Савил Роу“. Бой предпочиташе по-крещящите цветове: тъмночервени вратовръзки и лилави жилетки, а при един случай се яви и с бричове в яркозелено каре. Крачи напред-назад из стаята и тръска пепелта от цигарата си върху износения килим, разказва ни — щях да я чуя за кой ли път — случката, която, както сам твърдеше, го беше направила хомосексуален.
— Божичко, какъв ужас! Още я виждам, бедната ми майка, просната по гръб с вдигнати във въздуха крака, пищи колкото й глас държи, а огромният ми баща е рухнал гол върху нея, още топъл, но вече труп. Зор видях, докато го издърпам. А как само вонеше! Бях на дванайсет години. Оттогава не мога да погледна жена, без пред очите ми да изплуват големите бели гърди на майка ми — същия цвят като белия корем на риба. И от тях съм сукал. В сънищата ми тези зърна още ме гледат накриво. Никакъв ти Едип, никакъв ти Хамлет, това е чистата истина. Когато свали вдовишкия си траур и се омъжи повторно, направо си отдъхнах.
Делях хората на два вида — такива, които се шокират от историите на Бой, и такива, които не се шокират, но така и не успях да реша коя от двете половини заслужава неодобрение. Алистър взе да сумти и пуфти: