— Вижте, има постъпило предложение, което трябва да обсъдим. Испания се очертава следващата арена на военни действия — Алистър, който през живота си не беше чувал пушка да гръмне, имаше голяма слабост към военния жаргон — и сега трябва да решим на коя страна сме ние.
Лео Ротънстайн се изсмя:
— Нима не е очевидно? Едва ли ще подкрепим фашистите.
На двайсет и една години Лео беше вече наследил два милиона заедно с Мол Парк и огромна къща на Портман Скуеър.
Алистър подръпваше нервно от лулата си; мразеше Лео, но се мъчеше да скрие този факт от страх да не го сметнат за антисемит.
— Но въпросът е — каза той — дали ще се бием.
Сега си мисля колко много се говореше за битки през трийсетте, поне в нашите среди. Чудя се дали и умиротворителите са говорили с такава страст за мир.
— Не ставай глупак! — намеси се Бой. — Чичо Джо[21] няма да го допусне.
Едно момче, което се казваше Уилкинс, забравил съм малкото му име, кльощаво, с очила и тежък псориазис, което щеше да загине при Ел Аламейн като командир на танк, се обърна с гръб към прозореца с чаша бира в ръка и рече:
— Според един човек, с когото разговарях онзи ден и който е бил там, Чичо Джо си има твърде много проблеми с изхранването на населението, за да се занимава с изпращането на помощ в чужбина.
Настъпи мълчание. Грешка от страна на Уилкинс: никога не говорехме за трудностите на другарите. Съмнението беше буржоазен предразсъдък. Бой се изсмя злобно:
— Странно — каза той — как някои от нас не могат да различат истината от пропагандата.
Уилкинс му хвърли убийствен поглед и отново се обърна с лице към прозореца.
Испания, кулаци, машинациите на троцкистите, расови безредици в Ист Енд — колко далечни ми се струват сега, направо отживелици, и колко сериозно гледахме тогава на себе си и на мястото, което заемахме на световната сцена. Често си мисля, че онова, което накара някои от нас да станат активни агенти, беше бремето на дълбокото ни, дори непоносимо объркване, което пиянските разговори от трийсетте всяха у нас. Бирата, сандвичите, слънцето по калдъръма, безцелните разходки по сенчести алеи, внезапните разтърсващи пристъпи на секс — цял един свят на привилегии и самоувереност се въртеше около нас, докато навсякъде другаде милиони хора се готвеха да умрат. Как можехме да понесем мисълта за всичко това, без да…
Не. Не е това. Тези изтънчени чувства не вършат работа. Вече съм си забранил да придавам значение със задна дата на това, което бяхме и което правехме. Дали пък защото тогава съм вярвал в нещо, а сега не вярвам в нищо? Или още тогава съм вярвал само във вярата, и то от копнеж, от необходимост? Второто със сигурност. Вълната на историята ни заля, както и много други като нас, и ни остави на сухо.
— О, на Чичо Джо му сече пипето — каза Бой. — Като бръснач.
Всички те са мъртви: скандалният Бой, Лео с неговите милиони, скептикът Уилкинс, който стана на пепел в онази консервена кутия насред пустинята. И пак се питам: Живял ли съм изобщо?
НЕ МИСЛЯ, че мога да наричам това нещо дневник, защото със сигурност е нещо повече от документиране на моите дни, които сега, след като фурорът отшумя, с нищо не се различават един от друг. Тогава го наречете биография, албум с изрезки от спомени. Или каквото си е — автобиография с бележки към нея. Госпожица Вандельор ще се разстрои, ако научи, че съм я изпреварил. Дойде тази сутрин да ме разпитва за великденското ми пътуване с Ник до Испания през 1936 г. (Колко знаменателно и вълнуващо може да изглежда една дата: Великден, 1936!) Изненада ме с въпросите си за нещата, които искаше да узнае. Бих разбрал, ако тръпнеше да научи подробности, да речем, от приключенията ми в Германия през 1945-а или за естеството на отношенията ми с госпожа У. и нейната майка (от които всички толкова се вълнуват), но не, тя държи на древните истории.
Испания. Това наистина е древна история. Противна страна. Спомням си дъжд и навсякъде една умопомрачителна миризма, която приличаше на смесица от сперма и плесен. По стените на всеки ъгъл плакати с чук и сърп и млади, яростни на вид мъже с червени ризи, чиито плоски обветрени лица и подмолни погледи ми напомняха за калайджиите, които в детството ми обикаляха Карикдръм и продаваха ламаринени канчета и продупчени тенджери. Прадо, разбира се, беше истинско откритие с тези зловещи и пророчески картини на Гоя, целите кръв и хаос, и Ел Греко, уплашен, не на себе си. Повече ми харесаха обаче платната на Сурбаран[22], пленителни в своя покой и трансцендентални в своята земност. В Севиля през Страстната седмица стояхме мрачни под дъжда, за да наблюдаваме процесия от каещи се — гледка, пред която протестантското ми сърце се сви. На високо вдигната носилка се поклащаше изображение на снемането от кръста, покрито заради дъжда с балдахин от златист брокат с пискюли; в гипсовия Христос, легнал гол в гипсовите нозе на майка си, имаше нещо вулгарно, оргазмично (като при Гърка, но много далеч от него), с кремава плът, мъчително изкривена уста и обилно кървящи рани. Когато това нещо се появи и се заклати застрашително, двама-трима старци до нас паднаха на колене и започнаха да издават звук като от скърцащ сгъваем шезлонг, кръстеха се припряно, сякаш обзети от свещен ужас, а единият с учудваща пъргавина се хвърли под носилката и бързо я подпря с рамо. Спомням си и една млада жена, която излезе от тълпата и подаде на каеща се с мантиля на главата — нейната майка или леля — евтин чадър на бели и червени карета. В Алджесирас пък попаднахме на друго приятно и вълнуващо зрелище — тълпа оскверняваше черква и замеряше с камъни градския кмет, достолепен мъж с лъснало мургаво теме, който гледаше да се спаси от мъчителите си с бързи крачки, като същевременно се опитваше да запази достойнство. Дъждът чукаше по палмовите листа, мълния с цвят на живак проряза небето над гарата — тъмночервено като главата на пенис. Отлепени афиши заплющяха от внезапно извилия се вятър. По-късно се опитахме да минем границата, но ни казаха, че нощем Гибралтар е затворен. Кръчмата в Ла Линеа беше ужасно мръсна. Дълго лежах буден, заслушан в лая на кучетата и в някакво радио, което коментираше войната, загледан в играта на бледите фосфоресциращи отражения върху непокрития гръб на Ник, който се беше обърнал и леко похъркваше на тясното легло на миля разстояние от мен в другия край на стаята. Кожата му имаше вид на гъста лепкава тиня; сетих се за статуята на Спасителя. На следващия ден взехме кораба за Англия. В пролива видяхме делфини, а в Бискайския залив ми прилоша.
21
Така със симпатия по онова време са наричали Сталин. Джо е умалително от Джоузеф, тоест Йосиф. — Б. пр.
22
Франсиско де Сурбаран (1598–1664) — испански художник от времето на Златния век. Представител на Севилската школа. Известен с религиозните си картини и натюрморти. — Б. пр.