— За бога, що не вземеш да млъкнеш — каза ми, като сдържа смеха си. — До гуша ми е дошло да ти слушам приказките, историческата ти диалектика и всички останали щуротии.
Бяхме се облегнали на перилата в предната част на кораба и пушехме умислено под купола на безбрежната мека спокойна морска нощ. Колкото пò на север отивахме, толкова по-топло ставаше, сякаш климатът, като всичко останало в света, се бе обърнал наопаки. Огромна, бяла като кост луна беше увиснала над ширналото се море, а дирята на кораба блещукаше и се мяташе като дълго сребристо въже, което се развива след нас. Бях още замаян и леко трескав от пристъпа на морската болест.
— Трябва да се действа — казах му с твърдоглавието на догматик. — Трябва да се действа, иначе загиваме.
Това, боя се, беше начинът, по който разговаряхме.
— О, да се действа! — рече Ник и този път не сдържа смеха си. — За теб думите са действие. Ти само това правиш — плямпаш.
Това беше гадно, но Ник се развесели, забавляваше го да влезе в ролята на грубиян и да ми се подиграва за бездействието.
— Не може всички да бъдем войници — сопнах му се аз. — Има нужда и от теоретици.
Метна цигарата си през борда и се загледа в мъждукащия хоризонт. Ветрецът развя увисналия над челото му перчем. Какво си въобразявах, че чувствам към него? Как да си обясня безнадеждно сподавеното ридание, което се надигна в гърдите ми, когато се заглеждах в него в такива моменти? Май още от училище ставаме податливи на разни увлечения, но как да съм сигурен, че това беше само увлечение? И аз не знам.
— Ако аз бях комунист — обади се той, — изобщо нямаше да се занимавам с теории. Щях да мисля единствено за стратегията: как да се свършат нещата. Щях да използвам всякакви средства — лъжи, изнудване, убийства, метежи, каквото дойде. Вие всички сте идеалисти, които се правят на практици. Въобразявате си, че мислите само за каузата, докато всъщност я използвате, за да се занимавате с нещо и да забравите за егото си. Полурелигия, полуромантизъм, това е. Маркс е вашият свети Павел и вашият Русо.
Изненадах се и малко се стреснах; никога преди това не го бях чувал да говори по този начин, с интелигентско презрение, така да се каже. Обърна се настрани към мен и ми се усмихна, подпрял лакът на перилата.
— Трогателно е това, че се самозалъгвате — каза, — но също така е и доста жалко, не мислиш ли?
— Някои от нас са готови да се бият — отвърнах. — Готови са да се запишат доброволци в Испания.
Усмихна се пренебрежително.
— Някои да — каза, — а ти си тръгнал да се връщаш от Испания към къщи.
Гневът ми пламна, изпитах силно желание да му ударя един — юмрук или плесница.
— Проблемът ти, Вик — продължи той, — е, че според теб светът е нещо като голям музей, в който са пуснати да влязат твърде много посетители.
Госпожица Вандельор каза нещо и това ме сепна.
— Съжалявам, скъпа — извиних се, — бях се отнесъл. Мислех си за Бобъра — сър Николас. Понякога се чудя дали изобщо съм го познавал. Със сигурност не бях забелязал у него онова нещо — освен може би само силна воля, — което впоследствие го изстреля до такива шеметни висоти във властта и сферите на влияние.
Госпожица В. обаче пак беше изпаднала в състояние на летаргия, седеше с наведена глава, чертите на лицето й се бяха отпуснали и имаха онова леко идиотско изражение, по което след време щях да разбирам, че слуша най-внимателно. Не я биваше в задаването на въпроси, защото бързо се издаваше какво я интересува. Казах си, че трябва да действам предпазливо.
— От друга страна — подех с обичайната си старческа невъзмутимост, — кой от нас може да се похвали, че знае истинската същност на другите?
Тя наистина се интересуваше от Ник. Не искам да му се случи нищо лошо. Не, за нищо на света.
Още един кораб, още едно пътуване, този път до Ирландия. Веднага след Мюнхен и аз с удоволствие се махнах от Лондон с неговите шовинисти, слухове и всепроникващ, осезаем като мъгла страх. Докато светът се сриваше обаче, моята лична сполука тръгна нагоре. Да, тази година бях препълнен, като би казала моята бавачка Нани Харгрийвс. Радвах се на скромна, но бързо нарастваща международна слава като експерт и учен и вече се бях преместил от „Спектейтър“ в далеч по-престижния и префинен „Бърлингтън“, а пишех и във варбургския „Журнал“; през есента ми предстоеше да стана заместник-директор на Института. Не беше никак зле за мъж на трийсет и една, при това ирландец. Може би далеч по-внушителен от всички горни завоевания беше фактът, че прекарах лятото в Уиндзор, където ми беше възложена задачата да съставя каталог на голямата, но както се оказа, хаотична колекция от платна, събирани още от времето на Хенри Тюдор. Оказа се трудна работа, но това, което ме крепеше, беше пълното съзнание за голямото й значение не само за историята на изкуството, но и за моите по-нататъшни многостранни интереси (божичко, нищо не може да се сравнява със самодоволството на шпионина!). Разбирах се добре с Негово Величество — беше завършил Тринити няколко години преди мен. Въпреки големия си ентусиазъм на тема момчешки клубове и тенис беше същият като майка си — проницателен и ревнив пазител на кралската собственост. През тези последни месеци преди войната, когато, обзети от неясно напрежение, всички очаквахме да започнат военни действия, той често влизаше в работната ми стая, присядаше в крайчеца на бюрото ми, поклащаше крак, сключваше тънките си неспокойни пръсти, полагаше ги върху бедрото си и започваше да говори за големите колекционери сред своите предшественици на трона с някаква забавна и мрачна фамилиарност като за щедри и великодушни, макар и малко непочтени чичовци, каквито, предполагам, наистина са били. Въпреки че не беше много по-възрастен от мен, напомняше ми за моя баща с неговата плахост и с вида си на човек, вечно обзет от лоши предчувствия, както и с внезапните си изблици на нервна закачливост. Със сигурност го предпочитах пред ужасната му съпруга с нейните шапки, питиета и вечерни шаради, в които бях насила принуждаван да участвам, за мое най-голямо нещастие и силно притеснение. За мен тя беше Бутс, откъде идваше това име, така и не разбрах. Беше братовчедка на покойната ми майка. В Москва, разбира се, бяха във възторг от тази роднинска връзка. Големи сноби са другарите.