В края на това лято вече се намирах в състояние на дълбоко нервно изтощение. Когато преди десет години се провалих с математиката или тя — с мен, много ясно си дадох сметка какви ще бъдат последиците от това: тотално преобръщане на живота ми, което изискваше пълно посвещаване и неотслабващи усилия. Постигнах тази трансформация, изчерпвайки докрай цялата си физическа и интелектуална енергия. Метаморфозата е болезнен процес. Представям си острата болка на гъсеницата, която се превръща в пеперуда, как пуска очни окончания, преобразува мастните си клетки в дъгоцветен прашец по крилата и най-накрая разчупва седефения пашкул, изправя се със залитане на деликатните си, тънки като косъм крачета, замаяна, задъхана, заслепена от светлината. Когато Ник предложи разтоварваща екскурзия („Старче, по-мъртвешки бледен си от всякога“), аз се съгласих с бързина, която учуди дори мен. Идеята за Ирландия беше на Ник. Дали пък не иска, обезпокоих се аз, да научи някакви уличаващи ме неща, да надуши семейните ми тайни (не му бях казал за Фреди) или да види точно къде стоя в обществото? Страшно се ентусиазира от това пътуване. Ще отидем в Карикдръм, за да си починем, така се разпореди, после ще тръгнем на запад, откъдето, както му бях споменал, са корените на баща ми. Идеята изглеждаше прекрасна. Мисълта, че ще бъдем заедно с Ник в продължение на седмици, ме опияняваше и същевременно успокои каквито и опасения да бях имал до момента.
Аз купих билетите. Ник нямаше никакви пари. Отдавна беше напуснал редакторската си работа в „Бревоорт & Клайн“ и преживяваше с една мизерна сума, която Големия Бобър му отпускаше периодично с голямо недоволство и която Ник допълваше с безброй малки заеми от приятели. В петък се качихме на нощното корабче и продължихме от Ларне с шумен увеселителен влак през синьо-зеленикавата светлина на утрото в късния септември. Седях, загледан в пейзажа, който бавно се въртеше около нас. Тази сутрин Антрим изглеждаше особено потаен. Ник се беше умълчал, седеше свит в ъгъла на неотопленото купе, увил се плътно с палтото си, и се правеше на заспал. Когато се появиха възвишенията на Карикдръм, ме обзе нещо като паника, прииска ми се да отворя вратата на вагона и да скоча, за да ме погълнат парата на локомотива и носещият се наоколо дим.
— У дома — подхвърли Ник с гробовен глас и ме извади от унеса. — Сигурно ме псуваш, че те накарах да дойдеш.
Притежаваше една често вбесяваща ме способност да отгатва какво мисля. Влакът мина по издигнат насип, от който се видя градината, а после и къщата, но не ги посочих на Ник. Измъчваха ме съмнения и лоши предчувствия.
Баща ми беше изпратил Анди Уилсън да ни посрещне с двуколката. Анди беше градинарят ни, но и момче за всичко в „Сейнт Николас“ — жилав дребен мъж, като горски дух, с криви ръце и крака и бледосини очи като на бебе. Човек без възраст, изобщо не се беше променил от времето, когато бях съвсем малък и той обичаше да ме плаши, като слагаше жаби в детската ми количка. Беше яростен и непоправим оранжист, винаги думкаше Ламбегския барабан[24] на всеки Дванайсети по време на ежегодното улично шествие. Двамата с Ник веднага се сдушиха в съюз срещу мен и непрекъснато ми се присмиваха.
24
Голям ирландски барабан, традиционно използван от юнионистите и оранжистите по време на летните им улични шествия, обикновено на или около 12 юли. — Б. пр.