— Пръста си не помръдва за нищо — каза и кимна към мен, докато качваше багажа ни в двуколката, после смушка Ник и му намигна. — Такъв си беше и такъв ще си остане.
Изкикоти се, поклати глава, взе юздите и изцъка с език към понито, а Ник се наклони на една страна, усмихна ми се и с едно рязко политане назад потеглихме.
Заобиколихме града, малкото пони много претенциозно пристъпяше в грациозен тръс, после започна изкачването на Уест Роуд. Хилавото слънце се опитваше да грейне. Когато подуших подобната на масло миризма на прещип, ме прониза болка. След малко се показа морето — голям равен люспест лист стомана, и нещо у мен трепна; винаги съм ненавиждал морето с неговата навъсеност и заплашителност, с неговата необятност и неведоми опасни дълбини. Ник отново беше заспал или се преструваше, вдигнал крака върху куфарите. Помислих си, че страшно завиждам на способността му да се спасява от еднообразието на интерлюдиите в живота. Анди пусна юздите, извърна се назад към него и извика:
— Готово, господине!
Дърветата около къщата изглеждаха по-тъмни от всякога, повече сини, отколкото зелени, и сочеха нагоре към небето с настоятелно безмълвно предупреждение. Пръв се появи Фреди, придвижваше се по диагонал през ливадата с разперени ръце, за да ни посрещне. Хилеше се и издаваше нечленоразделни звуци.
— Ето го и шефа — обади се Анди. — Погледнете го само, истински красавец!
Ник се облещи. Фреди се изравни с двуколката, хвана се за страничната й дъска, после се обърна и изприпка покрай нас, като мучеше от вълнение. Погледна ме крадешком, но не посмя да вдигне очи към Ник. Странно, че един толкова поразен ум може да е жертва на нещо толкова деликатно като срамежливостта. Той беше едър човек с огромни ръце и крака и гъста четина от сламеножълта коса. Ако го погледнеш, когато е спокоен, ако това изобщо можеше да се случи, едва ли ще разбереш за състоянието му, стига да не бяха тези безпомощно мигащи очи и струпеите около ноктите на ръцете и устата, които непрестанно дъвчеше. Беше почти на трийсет години, но въпреки едрото си тяло все още имаше вид на дванайсетгодишен хлапак с чорлава коса, извадена риза и прашка в ръце. Ник повдигна въпросително вежда и кимна към Анди.
— Неговият син ли? — попита мълчешком.
Поради цялата си възбуда и засраменост кимнах и извърнах глава.
Едва спрели пред къщата, и баща ми цъфна отпред, като че ли е чакал зад вратата и нищо чудно да е било точно така. Носеше свещеническата си якичка, колосания си епископски нагръдник, изяден от молци пуловер, а в ръцете си стискаше свитък листове — май никога не съм го виждал вкъщи, без да държи изписан лист хартия. Поздрави ни с обичайната си смесица от сърдечност и подозрителност. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех, сякаш леко смален модел на самия себе си. Неотдавна беше преживял втори сърдечен удар и у него се долавяше някаква лекота, нещо крехко и неуверено, което, предполагам, бе резултат от стаения му, но неизменен страх от смъртта. Фреди изтича до него, прегърна го покровителствено, отпусна тежката си глава върху рамото му и ни изгледа лукаво. По безпокойството, с което баща ми съзерцаваше Бобъра, разбрах, че е забравил — бях му споменал, че идвам с приятел. Слязохме от двуколката и аз на бърза ръка приключих с представянията. Анди разтоварваше шумно багажа, понито опря муцуна в гърба ми и ме побутна напред, Фреди, подтикнат от вълнение и цялата неловкост на момента, започна тихичко да вие и точно когато реших, че безвъзвратно всичко се е превърнало в непоправим фарс, Ник пристъпи енергично напред, както доктор се намесва в случай на катастрофа, здрависа се с баща ми с добре дозирани части от почтителност и фамилиарност, след което подхвърли нещо за времето.
— Да, така е — смотолеви баща ми, усмихна се вяло и потупа успокоително Фреди по гърба. — Добре сте дошли и двамата, много се радваме. Как мина пътуването? Обикновено по това време на годината морето е спокойно. Фреди, престани, нали си добро момче.
После се появи Хети. И тя като че ли се беше спотайвала в антрето, изчаквайки подходящ момент. Ако баща ми се беше съсухрил през годините, Хети се беше наляла до размерите на кралските песове на Роуландсън[25]. Беше на шейсет и няколко години, но още излъчваше младежка свежест, същата пълничка розова персона с насълзени очи, изящни ходила и неконтролируема стеснителна усмивка.