— О, Виктор! — извика тя и плесна с ръце. — Колко си отслабнал!
Хети произхождаше от богато квакерско семейство и беше прекарала младостта си в огромна сива каменна къща на южния бряг на морския ръкав в плетене на брюкселски дантели и други добри дела. Мисля, че освен бедния Фреди не познавам друго човешко същество, за което мога да кажа напълно убедено, че не таи в себе си и грам лошотия (как изобщо такива хора виреят в свят като нашия?). Ако не ми беше доведена майка и следователно малко или много част от покъщнината, със сигурност щях да я имам за обект на удивление и благоговение. Когато прекрачи в живота ни, положих всички усилия да я намразя и да й преча във всичко, което вършеше, но нейното добродушие ме сломи. Спечели ме, след като много бързо се отърва от Нани Харгрийвс, яростна презвитерианка и повлекана, която след смъртта на майка ми господстваше в живота ми с отмъстителна експедитивност, като всяка седмица ме наливаше с рициново масло, а заедно с Фреди трябваше да слушаме заплашителни проповеди за грешници, проклятия и вечни мъки. Нани не знаеше как да си играе, докато Хети, напротив, обожаваше детските игри и колкото по-шумни, толкоз по-добре — по всяка вероятност като малка квакерските й родители не са одобрявали подобно безбожно лекомислие и сега си наваксваше изпуснатото. Заставаше на четири крака и тръгваше да ни преследва с Фреди из гостната, ръмжеше като мечка, лицето й пламваше в ярка червенина, а големите й гърди се люшкаха. Вечер, преди заспиване, ни четеше разкази за чужди земи, за безстрашни непорочни девойки и сърцати брадати храбреци, за мъченик, вързан за кол и оставен да умре насред пустинята или пък сварен в казана от ликуващите край него хотентоти.
— Хайде, влизайте! — подкани ни тя, смаяна, както забелязах, от екзотичната красота на Ник. — Мери ще ни приготви ълстърска пърженка.
Баща ми се освободи от прегръдката на Фреди и всички се наблъскахме в антрето. След нас Анди Уилсън мъкнеше багажа и тихо попържаше под носа си. Синът на Анди, Мати, беше моята първа преждевременна любов. Бяхме връстници. Имаше черна къдрава коса, сини очи и същия жилав вид като баща си. Нима в детството има друго присъствие, което да е по-уязвимо и да буди по-зловещи асоциации от сина на прислужника? Мати се удави в Колтън Уиър. Не знаех какво да правя с мъката си, загнезди се в мен като огромна умислена птица и не помръдна със седмици. После, един ден, просто отлетя. Така човек научава за пределите на любовта, за пределите на скръбта.
Ник ми се усмихна неодобрително.
— Не си ми казвал, че имаш брат.
В този момент проумях цялата тежест на грешката, която бях допуснал, като го доведох тук. Къщата се превърна в причинно-следствена връзка на тъгата, която кара човек да плаче и същевременно да настръхва. Колко занемарено изглеждаше мястото. И тази миризма! — уморена, кафеникава, близка, ужасна. Срамувах се от всичко и най-вече от себе си, задето се срамувах. Не смеех да погледна опърпания си баща и дебелата му съпруга, стрясках се от мърморенето на Анди зад гърба ми и се свивах от страх при мисълта за червенокосата Мери, нашата готвачка католичка, която ще тръсне пред Ник чиния с пържен бекон и черен пудинг (а той дали яде свинско? О, боже, бях забравил да питам). Но най-големият ми срам беше Фреди. Като деца не му обръщах внимание, струваше ми се в реда на нещата, че всеки роден в семейството след мен трябва да е дефектен. Но го използвах, за да има кого да командвам, да ми попълва липсващата бройка при игрите, които си измислях сам, и като безкритичен свидетел на моите премерено дръзки лудории. Правех си експерименти с него просто за да видя как ще реагира. Давах му да пие денатуриран спирт — призляваше му, после повръщаше, — слагах умрели гущери в овесената му каша. Веднъж го блъснах в копривата, за да се разпищи. Мислех, че ще последва наказание, но баща ми само ме изгледа с неизмерима тъга, сведе очи и поклати глава, докато Хети клекна на ливадата като индианка, взе да люшка Фреди в обятията си и наложи посинелите му ръце и извити навътре колена с лапад. Вече като по-голям се бях увлякъл по английските романтици и си въобразявах, че той е благороден дивак, затова му посветих сонет с обръщения в стила на Уърдзуърт (О, чуй, ти прелестно дете на извечната Природа!), карах го да катери склоновете с мен до пълно изтощение независимо от времето, защото знаех, че се бои да стои навън, както се боеше и като съвсем малък. Сега изведнъж го видях през очите на Ник — клето създание с тромава походка и повреден ум, с моето високо чело и издадена напред горна челюст; продължих по коридора, плувнал с горещата пот на притеснението, не смеех да срещна насмешливия въпросителен поглед на Ник и най-сетне си отдъхнах, когато Фреди хукна към градината да продължи неясните си занимания, които нашето пристигане бе прекъснало.