В трапезарията, докато двамата с Ник закусвахме, Хети и баща ми седяха и ни гледаха с нещо като неразбиращо удивление, сякаш бяхме двама безсмъртни, отбили се да удостоят с внимание скромната им трапеза на път към други важни олимпийски дела. Готвачката Мери не спираше да ни поднася неща за ядене, пържени хлебчета и бъбречета на скара, поставки с препечен хляб, въртеше се около масата, хванала горещите чинии с престилката, за да не си опари пръстите, и току поглеждаше към Ник — ръцете му, падналия над челото му кичур — изпод почти невидимите си бледи клепки и се изчервяваше. Баща ми заговори за опасността от война. Винаги е имал изострено отношение към тегобата и угрозата в този свят, възприемаше го като гигантски въртящ се пумпал, на върха на който стои човекът, треперещ от страх, с допрени длани и смирено се моли на един капризен и необяснимо мълчалив Бог.
— Говорете си каквото щете за Чембърлейн — каза, — но той все пак помни Голямата война и знае каква цена беше платена тогава.
Седях, загледан в наденичката си, и си мислех какъв безнадежден наивник е баща ми.
— За да има мир сега — промълви Хети и въздъхна.
— О, война ще има — намеси се Ник със спокоен тон, — както и да ни успокояват. Между другото, какво е това?
— Фъдж — изтърси Мери, изчерви се още по-силно и излезе от стаята.
— Картофен кейк — изрекох през стиснати зъби. — Местен деликатес.
А само преди два дни бях разговарял с краля.
— Ммм — обади се Ник, — вкусно е.
Баща ми замига, изглеждаше разстроен. Светлината откъм декоративния прозорец с оловно стъкло блестеше върху олисялото му теме. Тролъп, помислих си; като герой на Тролъп е, от второстепенните.
— Така ли мислят хората в Лондон — попита, — че ще има война?
Ник се замисли, килнал глава на една страна, загледан в чинията си. Моментът е още пред очите ми: бледата октомврийска светлина върху паркета, струйка дим се вие от чучура на чайника, някакъв зловещ отблясък от мармалада в купичката от шлифован кристал, баща ми и Хети като уплашени деца седят и чакат да чуят какво мисли Лондон.
— Разбира се, че ще има война — не издържах аз. — Старците отново ще допуснат това да се случи.
Баща ми кимна тъжно.
— Да — промълви, — сигурно си мислите, че нашето поколение ви е предало.
— Но ние искаме мир! — възнегодува Хети, доколкото това й се удаваше. — Не искаме млади мъже отново да отиват на война и да бъдат избивани за… за нищо.
Погледнах Ник. Май друго не го интересуваше освен чинията; винаги е имал завиден апетит.
— Борбата против фашизма едва ли може да се нарече нищо — казах и Хети така се сконфузи, че едва не се разплака.
— О, вие, младите — тихо рече баща ми и махна с ръка във въздуха с жест, който беше нещо като светската версия на свещеническата благословия, — толкова сте самоуверени.
При тези думи Ник вдигна очи, сякаш нещо бе събудило интереса му.
— Така ли мислите? — попита. — Аз пък смятам, че ние сме доста… ами, нефокусирани. — Взе една изстинала препечена филия и започна да я маже с масло, както художник нанася кадмиево жълто с мастихина си. — Струва ми се, че на моите връстници им липсва усещане за цел и посока. Дори смятам, че малко военна дисциплина няма да им се отрази зле.
— Тогава дай да ги набутаме в армията, така ли? — заядох се аз.
Ник продължи да си маже филията преспокойно, а преди да я захапе, погледна настрани към мен и каза:
— И защо не? Нима тези лентяи, дето висят по уличните ъгли и се оплакват, че не могат да си намерят работа, няма да са по-добре, ако облекат войнишки униформи?
— Ще са по-добре, ако имат работа! — отсякох. — Маркс посочва, че…
— О, Маркс! — каза Ник с пълна уста, после се изкикоти сподавено.
Усетих как челото ми пламна.
— Трябва да се опиташ да прочетеш Маркс — казах му. — За да знаеш какво говориш.
Ник пак се изсмя под мустак.
— Искаш да кажеш, че тогава ще знам какво ти говориш.
Настъпи неловко мълчание и Хети ме погледна угрижено, но аз избегнах погледа й. Баща ми изглеждаше разтревожен, прокашля се, а неспокойните му пръсти проследиха невидим десен върху покривката.