— Сега и този марксизъм — започна, но аз на мига го прекъснах с онази саркастична свирепост, която порасналите синове използват срещу неосведомените си бащи.
— Двамата с Ник възнамеряваме да попътуваме на запад — казах на висок глас. — Той иска да види Мейо.
Доколкото знам, чувството за вина е единственото, което не замира с течение на времето. Нито пък гузната съвест има усещане за предимство или съразмерност. В живота си, съзнателно или не, съм изпращал мъже и жени на ужасна смърт, но въпреки това, когато си мисля за тях, сърцето ми не се свива така, както когато си спомня отблясъците светлина по сведеното теме на баща ми или нежния поглед в големите тъжни очи на Хети, които безмълвно ме умоляват без никакъв яд или омраза, подканят ме да се държа мило с един застаряващ, изпълнен с тревоги човек, да проявя повече толерантност към незначителното им съществуване, молят ме да имам сърце.
След закуска просто трябваше да изляза от къщата. Взех Ник и тръгнахме към пристанището. Времето се беше развалило и сенките на облаците препускаха по разпененото море. На фона на бледата есенна светлина норманският замък на брега изглеждаше особено мрачен през този ден; като дете си мислех, че е построен от мокър пясък.
— Добри хора — подхвърли Ник. — Баща ти е боец.
Зяпнах го.
— Така ли мислиш? По-скоро поредният либерал и буржоа. Въпреки че навремето беше голям поборник за самоуправление на Ирландия.
Ник се изсмя.
— Не е позиция, която очакваш от протестантски свещеник, нали?
— Карсън[26] го ненавиждаше. Опита се да предотврати ръкополагането му в свещенически сан.
— Нали ти казах: боец.
Разхождахме се край морето. Въпреки че сезонът беше минал, още имаше къпещи се във водата, виковете им стигаха до нас — пискливи и звънки се носеха над надипления пясък. Нещо в мен винаги откликва смутено на пастелните багри на крайбрежието. Видях със смазваща яснота друга своя версия, малко момче, което играе тук с Фреди (един ден Витгенщайн ме спря край Кам[27], хвана ме за китката, пъхна лице в моето и изсъска: „Изкуфелият старец същото същество ли е, което е бил като малък?“), строи замъци и скришом се опитва да го накара да яде пясък, докато Хети се е разположила кротко по средата на голямо карирано одеяло и плете, въздиша самодоволно и си мърмори нещо под носа, големите й крака на петна стърчат напред като хаспел, а жълтите й пръсти току помръдват (веднъж един енориаш се беше оплакал на баща ми, че когато жена му лежи на плажа, „кокилите й се показват така, че цял град да ги види“).
Изведнъж Ник се закова на място и огледа театрално морето, брега и небето, палтото му се беше издуло от вятъра като пелерина.
— Божичко — изстена той, — как мразя природата!
— Съжалявам — отвърнах му, — май не трябваше да идваме.
Изгледа ме, пусна една мрачна усмивка с извити надолу ъгълчета.
— Знаеш ли, не бива да приемаш всичко лично — каза.
Продължихме напред и той потупа шкембето си.
— Как се казваше онова нещо? Фидж ли?
— Фъдж.
— Страхотно.
Бях го наблюдавал по време на закуската, докато баща ми редеше баналности, а Хети кимаше решително в знак на съгласие. Само една негова усмивчица по адрес на тяхната закостенялост, казах си аз, и ще го намразя за цял живот. Но той се държа безупречно. Дори когато Фреди притисна нос и покритите си с корички устни до прозореца в трапезарията и зацапа стъклото със сополи и лиги, Ник само се изсмя като на симпатичен детски маймунджилък. Не той, а аз седях изнервен с презрително свити устни. Той каза:
— Баща ти ни нарече млади хора. Аз не се чувствам млад, а ти? По-скоро се чувствам на възрастта на Всевишния. Сега ние сме старите. Следващия месец навършвам трийсет. Трийсет!
— Знам — казах му аз. — На двайсет и пети.
Той ме изгледа изненадано.
— Как така си запомнил?
— Помня дати. А в края на краищата тази е знаменателна.
— Какво? О, да. Вашата славна революция. Всъщност не е ли била през ноември?
— Да, но техният ноември по стар стил. Юлианския календар.
— А, юлианският календар, да, разбира се. Да живее старият веселяк Юлиан.
Потреперих; винаги ми звучеше прекалено еврейски, когато пускаше тия устъризми[28].
— Както и да е — казах. — Символът е всичко. Както Куеръл обича да казва, католическата църква е основана на каламбур. Tu es Petrus[29].
— Така ли било? Ами добре. Това е готино, браво.
26
Сър Едуард Карсън (1854–1935) — ирландски юнионист, политик и съдия. Между 1910 и 1921 г. е водач на Ирландския юнионистки сбор и на Ълстърската юнионистка партия. — Б. пр.
27
Очевидно става дума за река Кам, която тече през града със същото име, но Кам наричат на галено и намиращия се там Кеймбриджки университет. — Б. пр.
28
Очевидно намек за героя на английския хуморист П. Г. Удхаус Устър — английски аристократ, който винаги се явява придружен от изключително изобретателния си иконом Джийвс. — Б. пр.
29
„Аз ти казвам: ти си Петър и върху този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да надделеят над нея“ (Мат. 16:18). С тези думи Исус утвърждава първенството на свети Петър и неговите наследници в Своята Църква. — Б. пр.