— Някой го беше изтърсил, не е мое.
Вървяхме в сянката на крепостната стена на замъка и настроението на Ник се смрачи заедно с въздуха наоколо.
— Какво ще правиш в тази война, Виктор? — попита и гласът му стана дрезгав ала Сидни Картън[30].
Спря и се облегна на парапета пред пристанището. Морският вятър беше студен, солен и остър. Далече над морето ято чайки кръжаха над светлеещо петно във водата, въртяха се и току се гмуркаха като литнали във въздуха вестникарски страници. Внуших си, че чувам прегладнелите им пронизителни крясъци.
— Наистина ли мислиш, че ще има война? — попитах.
— Да. Две мнения няма. — Продължи напред, а аз закрачих подире му. — До три месеца, шест месеца, най-много година. На заводите вече им е разпоредено, въпреки че Военното министерство още не е осведомило Чембърлейн за това. Знаеш ли, че той и Даладие[31] са работили тайно в продължение на месеци за постигането на споразумение с Хитлер относно Судетската област? И сега Хитлер може да си прави каквото пожелае. Знаеш ли какво е казал по адрес на Чембърлейн? Мъчно ми е за него, нека се радва на тази хартийка.
Изгледах го.
— Откъде знаеш това? — попитах и се изсмях изненадано. — Чембърлейн, заводите, всички тия неща?
Той сви рамене.
— Разговарям с разни хора — отговори ми. — Може би и ти ще поискаш да се срещнеш с тях. Наши хора.
Мои, помислих си аз, или твои? Но го пуснах покрай ушите си.
— Искаш да кажеш хора от правителството ли?
Пак сви рамене.
— Нещо такова — каза.
Отдалечихме се от пристанището и поехме по стръмния път. Докато той говореше, бавно ме обля гореща червенина, плъзна от гърдите нагоре към челото ми. Сякаш бяхме ученици и Ник ми споделяше мръсни тайни за секса, но не ги беше разбрал правилно.
— Всичко е прогнило, не смяташ ли? — обади се. — За мен Испания сложи край на нещата. Испания, а сега и тая гадна мюнхенска работа. Мир в наше време — ха!
Спря, обърна се към мен, сериозно намръщен, и отметна перчема от челото си. Очите му — много черни на фона на бледата утринна светлина, а устната му трепереше от вълнение и от усилието да си придава мъжествен вид. Извърнах глава, за да скрия усмивката си.
— Нещо трябва да се направи, Виктор. От нас зависи.
— Имаш предвид с нашите хора ли?
Казах го, без да искам. Ужасих се, че може да се обиди, и ето че една картина изплува пред очите ми — как седи мрачен в двуколката, избягва погледите ни, настоява веднага да го върнем на гарата, докато баща ми и Хети, Анди Уилсън, дори и понито гледат неодобрително към мен. Не е трябвало да се тревожа; Ник не беше човек, който ще долови иронията; еготистите не са такива, открих го по-късно. Пак завихме към хълма. Крачеше с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, без да откъсва очи от пътя, със стисната челюст, в която един мускул играеше.
— Досега се чувствах толкова безполезен — каза — да се преструвам на изискан франт и да се наливам с шампанско. Ти поне правиш нещо с живота си.
— Не мисля, че каталог с картини от колекцията на Уиндзорския замък може да промени плановете на хер Хитлер.
Той кимна, изобщо не слушаше.
— Въпросът е да участваме — каза, — да действаме.
— Това ли е новият Ник Бревоорт? — попитах колкото успях по-небрежно. Сега смущението у мен отстъпи място на едно съвсем необяснимо и с нищо неоправдано раздразнение, защото тази есен всички говореха така. — Струва ми се, че този разговор сме го водили с теб преди няколко години, но с разменени роли. Тогава аз мислех, че трябва да се действа.
Той се усмихна мълчаливо и прехапа устна; раздразнението ми се вдигна с няколко градуса.
— Мислиш, че играя игрички, така ли? — каза с презрително провлачен глас.
Не му направих удоволствието да отговоря. Известно време вървяхме мълчаливо. Слънцето се беше оттеглило в млечна мараня.
— Между другото — продължи той, — вече имам работа, знаеш ли? Лео Ротънстайн ме нае за съветник.
Реших, че това е някоя от шегичките на Лео.
— Съветник ли? Какъв съветник?
— Ами главно по политически въпроси. И по финансови.
— Финансови? Какво разбираш ти от финанси?
Не отговори веднага. Един заек изскочи от живия плет, застана на задните си лапи отстрани на пътя и ни изгледа учудено.
— Семейството му е разтревожено заради Хитлер. Имат пари в Германия, както и много роднини. Възложи ми да ги наглеждам. Нали знаеш, че заминавам.
— Заминаваш? За Германия?
— Да, не съм ли ти казал? Съжалявам. Хората, с които бях говорил, ме помолиха да замина.
31
Едуар Даладие (1884–1970) — френски политик, историк, радикалсоциалист, държавник и министър-председател на Франция 1933–1934 и 1938–1940 г. Заедно с премиера на Великобритания Чембърлейн, райхсканцлера на Германия Хитлер и премиера на Италия Мусолини подписва така нареченото Мюнхенско споразумение (за което става дума малко по-нататък в текста), което уговаря предаването на Судетската област от Чехословакия на Германия. — Б. пр.