— Това е в кръвта му — каза ми Куеръл и сви устни в нещо като усмивка. — От векове е така, в семейството му гъмжи от шпиони. Още при Ватерло са имали предварителна информация и са натрупали цяло състояние на борсата, знаеше ли го? Хитри са, адски хитри. — Куеръл не си падаше по евреите. Наблюдаваше ме с тези негови немигащи, изпъкнали бледи очи, докато две лениви струйки цигарен дим излизаха от ноздрите му. Направих се, че ям лепкавата си кифличка. Споменаването на шпиони ме стресна; не беше дума, която хората от отдела използват, дори в лични разговори. Понякога ми хрумваше, че може би и той като мен е повече от това, за което се представя — току-що беше издал трилър със заглавие „Двойният агент“. Дори само мисълта да работя с Куеръл като таен сподвижник ми беше неприятна. Когато вдигнах очи от кифличката, той премести погледа си към краката на минаващата келнерка. Никога не успях да разбера каква политика води. Говореше за сборищата в Кливдън или пък за Моузли[32] и неговите главорези с нещо като копнеж и възхищение, а в следващия миг се превръщаше в поборник за правата на работниците. В своята наивност смятах, че това се дължи на неговата католическа вяра, която му позволява тази разтеглива казуистика. Един уикенд в Молс по време на показните съдебни процеси в Москва той ме чу да критикувам Сталин.
„Работата е там, Маскел — каза ми, — че лош папа не означава лоша църква.“ Лео Ротънстайн, който се беше проснал на канапето и кръстосал дългите си крака, се размърда и се изсмя лениво. „Боже господи — обади се, — болшевик в къщата! Бедният ми баща ще се обърне в гроба.“
— Виждал ли си Банистър наскоро? — попита ме Куеръл в този момент, без да сваля поглед от краката на келнерката с кривите ръбове на чорапите й. — Дочувам, че се е хванал с фашистите.
Бой работеше за Би Би Си, където отговаряше за предаване, което много самонадеяно наричаше „Разговори“. Беше страшно мило да го слушаш колко се гордее с работата си и често ни доставяше удоволствие с историите си за лорд Рийт и неговите момченца, на които навремето ние отказвахме да повярваме. Тогава той също беше в отдела; след Мюнхен почти всички от нашата компания се присъединиха доброволно към тайните служби или пък бяха принудително вербувани. Давам си сметка, че вербуването ни като шпиони беше за предпочитане пред мобилизирането ни като войници — или съм несправедлив към нас? Бой прие ролята си под прикритие с детски ентусиазъм. Винаги е обичал тайния живот и след като дезертира, той ужасно му липсваше. Най-вече се наслаждаваше на различните роли, които трябваше да играе; неотдавна под прикритие се беше присъединил към група консерватори, които симпатизираха на нацистите и се наричаха „Веригата“ (клатя им веригата за доброто на Чичо Джо, обичаше да се шегува Бой), и по-специално към един прословут, пронацистки настроен депутат, който се казваше Ричард Не-знам-кой-си, забравил съм името, бивш гвардейски офицер и напълно смахнат тип, за когото работеше (думата е точна) като неофициален личен секретар. Задължението му, както ни сподели, било да действа като сводник на капитана, който имал неутолим апетит за млади момчета от работническата класа. Неотдавна Бой и смахнатият капитан бяха предприели екскурзия до Рейнска област в компанията на банда ученици от Ист Енд, за да посетят лагер на хитлеристката младеж. Едно от онези абсурдни неща, които се правеха в подготвителния период на войната. Двамата се върнаха в екстаз („О, тези руси зверчета!“), въпреки че капитан Кочан беше успял да си докара болезнено анално възпаление; значи, die Hitlerjugend не били чак толкова чисти!
— А най-забавното е — казах му аз, — че пътуването било спонсорирано от съвета по международни отношения към Англиканската църква!
Куеръл не се засмя, само ми хвърли един от светкавичните си отегчени погледи, които винаги ме караха да се чувствам, сякаш някой е прокарал бутилка по лицето ми, както правят при танцови забави в провинцията — търкалят празни бутилки от шампанско по пода, за да го лъснат (о, дните на нашата младост — младостта на света!).
— Може би трябваше да отидеш с тях — каза ми.
Това ме накара да млъкна. Усетих как лицето ми пламна.
— Не е по моя вкус, старче — измънках в опит думите ми да прозвучат небрежно и арогантно, но поне в моите уши те отекнаха превзето и уличаващо.
Побързах да сменя темата.
— Бой казва, че швабите са приключили с превъоръжаването и сега само чакат да им дадат знак.
32
Осуалд Моузли (1896–1980) — английски потомствен аристократ, британски политик и баронет. Учредител на Съюза на британските фашисти. — Б. пр.