Куеръл сви рамене.
— Едва ли е трябвало да изпращаме някакъв педераст, за да ни го каже. Като че не го знаем.
— Развели ги двамата с капитана из някакъв аеродрум, където безкрайни редици месершмити стояли с насочени към нас носове.
Умълчахме се. Сред шума от уличното движение отвън като че долових бръмченето на витла и потръпнах от пламенно нетърпение: да дойдат, всичките да дойдат! Куеръл огледа апатично помещението. На съседната маса до нас дебел мъж с костюм на мазни петна говореше разпалено, но приглушено на оклюмало младо момиче с къносана коса — по всяка вероятност дъщеря му, — каза й с равен тих глас, че не е нищо повече от проститутка; след година-две двамата щяха да се появят, предрешени като еврейски бежанец и обречената му млада съпруга, в „Ориент експрес“, първия и доста прехвален от балканските трилъри на Куиръл.
— Дали ще оцелеем? — почуди се Куеръл. — Искам да кажа, след всичко това.
Махна с ръка и обходи с поглед другите маси, келнерката, жената на касата, дебелия мъж, посърналата му дъщеря и оттатък тях, Англия.
— И какво, ако не оцелеем? — подхвърлих предпазливо. — Нещо по-добро може да дойде на наше място.
— Искаш Хитлер да победи ли?
— Не Хитлер, не.
Трудно ми е сега да си възстановя особеното вълнение на подобни моменти, когато човек излага всичко на риск само с една подхвърлена реплика. Прилича на шеметното опиянение, което изпитах при първия си скок с парашут. Онова усещане, че си лек като въздуха и същевременно много по-тежък и някак много по-важен, отколкото е дадено на обикновен простосмъртен. Сигурно по същия начин се чувства второстепенно божество, литнало от облаците, за да види какво впечатление ще направи на някоя от по-обиграните нимфи в Аркадия. Седяхме двамата с Куеръл, без да говорим, само се гледахме. Това е друго нещо в тези моменти на абсолютен риск: напрегнатата, наелектризирана безизразност, която сковава лицето и тона на гласа. Когато веднъж срещнах Т. С. Елиът на прием в Двореца след войната, на мига разпознах в тези премрежени очи с камилски поглед и в лишения от тембър глас чертите на вечния маниакален двуличник.
Пръв Куеръл отмести погледа си и моментът отмина.
— Е — подхвърли той, — едва ли има значение кой ще победи, след като янките както обикновено ще дойдат да прочистят терена след нас.
После отидохме в „Грифона“ и се напихме. Сега, като поглеждам назад, учудвам се, че през тези години бях прекарал толкова много време в компанията на Куеръл. Между нас не съществуваха сърдечни отношения и почти нямахме общи интереси. Неговият католицизъм ми беше толкова непонятен, както и моят марксизъм — на него, както сам твърдеше; и макар всеки от нас да си имаше своите убеждения, нито един не вярваше в тези на другия. Но помежду ни съществуваше някаква връзка. Нашето приличаше на онези странни ученически привързаности, когато двама смотани неудачници се сближават заради общата си нужда да завържат какво да е, макар хладно и злочесто, приятелство. „Грифона“ и „Джордж“ бяха нашата версия на горичката зад игрището; в тях прекарвахме часове на споделена меланхолия сред мъгла от цигарен дим и алкохолни изпарения, като от време на време разменяхме по някоя злобна забележка, зяпахме събратята си по чашка и се хилехме. За мен общуването с Куеръл беше нещо като благотворителна обиколка на бедняшките квартали. Не бях абониран — не и тогава — за неговата манихейска представа за света, но със сигурност се чувствах привлечен към нея в това мрачно, мръсно и посвоему безочливо място, в което той се вмъкваше с отпусната приведена походка, винаги сам, с увиснал на устните си фас, килната мека шапка и едната ръка неизменно в джоба на сакото, стиснала въображаем пистолет.
Беше бурна нощ. След „Грифона“, където здравата се натряскахме, взехме неговия райли[33] от гаража на Кралския автомобилен клуб и потеглихме към един ужасен вертеп, някъде недалеч от Еджуеър Роуд. Куеръл каза, че мястото предлагало малки проститутки. Озовахме се в сутерен с нисък таван, който вонеше на карболова киселина; имаше протрито канапе, тапицирано с червен плюш, плетени столове с високи облегалки, а на пода — кафяв линолеум, осеян с черни дупчици от стъпкани угарки. Виждаше се и мъждукаща настолна лампа с изкривен абажур от материя, която удивително наподобяваше изсушена човешка кожа. Свободните момичета се мотаеха наоколо по комбинезон и бяха доста попреминали детската си възраст. Двойката, която стопанисваше заведението, беше като от морска картичка: тя, плът-желе и перука с медни къдрици, той — дребен като състезателна хрътка с мустак ала Хитлер и тик на едното око. Госпожа Гил не спираше да снове навън-навътре като бдителна гувернантка, докато Адолф ни наливаше тъмна бира и се щураше леко приведен с метална табла, която майсторски крепеше върху сгънатите пръсти на лявата си ръка, а с дясната сръчно разпределяше бутилките и зле измитите чаши. Всичко ми изглеждаше много забавно по един комичен, помътнен от алкохола начин в стил Стенли Спенсър („Пирът на Балтазар в Кукам“[34]). Изведнъж се оказах с млада луничава червенокоса жена, чучнала в скута ми като пораснало натежало дете, неудобно положила глава върху рамото ми, обвила гърдите ми от двете страни с краката си, докато плетеният стол под нас се кискаше презрително наум. Тя ми заяви с голяма гордост, че веднъж нейните мама и татко били Перлен крал и кралица[35] (още ли съществува този обичай?), след което предложи да ми духа за десет шилинга. Заспах или съм изпаднал в несвяст, а когато дойдох на себе си, момичето го нямаше, както и нейните приятелки, също и Куеръл, но след малко той се появи с кичур от рядката му напомадена коса, увиснал над челото — според мен смущаващ елемент в иначе фанатично поддържаната му, подредена и пригладена прическа.
33
Английска марка коли и велосипеди, която впоследствие става част от автомобилната компания „Лейланд“. — Б. пр.
34
Кукам е селце на брега на Темза, западно от Лондон, където Стенли Спенсър живее и рисува повечето от най-добрите си картини. Роден през 1891 г., той е смятан за един от най-забележителните британски художници на XX в. Удостоен е с титлата „сър“ през 1959-а, годината, в която умира. — Б. пр.
35
Традицията да се носят дрехи, обсипани с перлени (седефени) копчета, датира от XIX в., когато уличният метач Хенри Крофт, докато събирал пари за благотворителни цели, решил да украси дрехите си с перлени копчета, за да привлича повече внимание. През 1910 г. възникват т. нар. Перлени общества, които ежегодно участват във фестивал на Перления крал и кралица и събират пари за благотворителност. Първият Перлен крал, разбира се, е самият Хенри Крофт. — Б. пр.