Тръгнахме си от сутерена, изкачихме стъпалата не без известно затруднение, цъфнахме на улицата и установихме, че вали проливен дъжд — когато сме пияни, времето винаги ни изненадва, — и тогава Куеръл каза, че знае едно друго място, където вече със сигурност се предлагат деца; когато му отвърнах, че нямам намерение да спя с дете, той се намуси и отказа да шофира, затова взех ключовете, въпреки че никога преди това не бях карал, и след малко колата се затресе и заподскача в дъжда по посока Сохо; бях се привел напрегнато над волана с нос почти долепен до запотеното предно стъкло, докато, обзет от безмълвен гняв, Куеръл се свлече на седалката до мен и ядно обви тялото си с ръце. Бях толкова пиян, че не можех да фокусирам погледа си, затова си затворих едното око, за да не може бялата линия по средата на пътя непрекъснато да ми се раздвоява. Преди да разбера къде точно отиваме, спрях пред къщата на Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт, където Ник вече се беше установил да живее — през следващите години повечето от нас щяха да пребивават там на пресекулки в нещо, което, предполагам, днес би се наричало комуна. Прозорецът на Ник светеше. Куеръл се облегна на звънеца — вече забравил за какво трябваше да ми се сърди, — докато аз застанах с лице, вдигнато към дъжда, и започнах да рецитирам Блейк:
Събуди се ти, заспалият на сенките в земята, събуди се и стани!
Ник отвори прозореца, подаде глава и изпсува:
— За бога, Виктор, бъди добро момче и се махай.
Въпреки това слезе да ни отвори. Беше във вечерен костюм, много блед, със сатанинско изражение. Последвахме го нагоре по тясното стълбище, като се лашкахме от перилата към стената и обратно, а Куеръл подхвана рефрена от „Йерусалим“:
Във теб съм аз и ти — във мен, заедно в любов божествена сме приласкани:
човек с човека свързват нишките на любовта на Албиона в чудната земя.
В апартамента се вихреше неголям купон. Видях Бой, както и поета Абъркромби, лейди Мери Еди-коя-си и сестрите Лайдън. Били на парти в голямата къща на Ротънстайн на Портман Скуеър (А аз защо не бях поканен?) и сега допиваха бутилка шампанско от един галон. Двамата с Куеръл се спряхме на прага и ги зяпнахме.
— Чуйте — провикнах се, — изглеждате прекрасно.
Така си беше: групичка премалели пингвини.
Ник пусна злобния си смях.
— Вик, все повече започваш да звучиш като англичанин — каза. — Даваш го съвсем по туземски.
Много добре знаеше колко мразя да ми викат Вик. Куеръл обаче му го зачука, като подметна завалено:
— Поне не е довтасал тук от Палестина.
Сестрите Лайдън се изкикотиха.
Ник донесе две чаши за бира от кухнята и наля по една голяма глътка на двама ни. Чак сега, седнал в креслото в ъгъла, прехвърлил глезен върху коляното си, за пръв път забелязах чужд и в същото време притеснително познат деликатен младеж в копринен вечерен костюм, с лъснала от брилянтин коса, сресана назад, който пушеше цигара и ме наблюдаваше с хладна усмивка в премрежения си поглед.
— Здрасти, Виктор — каза въпросната персона. — Изглеждаш ми нещо скапан.
Беше Бейби. Всички се разсмяха на изумлението ми.
— Додо се обзаложи на галон шампанско, че няма начин да не я познае — обади се Ник. Лейди Мери — Додо — се плесна по бедрата, сви кльощавите си рамене и се направи на комично опечалена. Ник пък изкриви лице в гримаса и додаде: — Беше страхотно. Дори Лео не можа да я познае.