— А пък аз й се пуснах — каза Бой. — Представяш ли си.
Пак смях. Ник прекоси стаята с бутилката шампанско.
— Хайде, момичето ми — каза, — трябва да довършим печалбата ти.
Без да сваля очи от мен, Бейби му подаде чашата си. Тъмносините плюшени завеси на високия прозорец зад стола й бяха дръпнати, а върху ниска масичка няколко бледи рози издъхваха в бакърен съд, листенцата им изглеждаха тежко увиснали като мокър парцал. Стаята се смали, удължи се като ниска кутия, като вътрешността на нещо, на камера, на латерна магика. Изправих се и се олюлях, мехурчетата шампанско продължаваха да се взривяват в ноздрите ми, докато се оглеждах с пиянски обърканото ми зрение — брат и сестра като че ли се сляха, разделиха, пак се сляха, тъмно петно върху тъмно и бледо върху блещукащо бледо, Пиеро и Пиерета. Ник ме изгледа, усмихна се и каза:
— Виктор, я по-добре седни. Приличаш на Бен Търпин[36].
Причерня ми, после се оказах седнал на пода до стола на Бейби с кръстосани под себе си крака „по шивашки“ и брадичка, подпряна на страничната облегалка, а ръката й с късите леко заострени пръсти и кървавочервени нокти изведнъж ми стана много важна; прииска ми се да взема всеки от тези пръсти между устните си и да ги смуча, смуча, докато лакираните нокти станат прозрачни като рибешки люспи. Най-сериозно й изложих теорията на Дидро за статуите. Има една фаза в пиянството, когато изведнъж ти се струва, че с изненадваща, дори смешна лекота влизаш през врата, която цяла нощ напразно си се мъчил да отвориш. Зад нея всичко е светлина, яснота и спокойна увереност.
— Дидро казва — започнах аз, — Дидро казва, че това, което правим, е да си издигаме мислено статуя по наш образ и подобие — идеализирана, разбира се, но разпознаваема, — а после цял живот полагаме усилия да заприличаме на нея. Това е моралният императив. Според мен страшно умно, нали? Всъщност точно така се чувствам и аз. Само дето понякога не знам кое е статуята и кое съм аз.
Това последното ми се стори толкова тъжно, че бях в състояние да се разплача. Зад мен Бой рецитираше на висок глас „Балът в Инвърнес“[37] и сестрите Лайдън цвилеха от смях. Покрих ръката на Бейби с моята. Колко студена беше; студена и възбуждащо неотзивчива.
— Какво мислиш? — попитах я с натежал от чувственост глас. — Кажи ми какво мислиш.
Тя седеше в стола си неподвижно като — точно така, неподвижно като статуя, преметнала единия си облечен в копринен крачол крак над другия, с ръце, протегнати напред, върху двата подлакътника, андрогинна като жрица, с леко маниакално изражение и коса, толкова силно опъната назад, че ъглите на очите й изглеждаха скосени; седеше с обърната към мен глава, гледаше ме, но нищо не каза. Или не гледаше към мен, а по-скоро някъде около мен. Така правеше. Погледът й не се отместваше от лицето и човек се чувстваше като погълнат от него, като набелязан и отделен, сякаш със самото си вторачване пораждаше около теб нещо като невидим ореол, силово поле, в което се оказваш изолиран, наблюдаван и сам. Дали пък не й придавам прекалено голяма тежест, дали не я превръщам в нещо като сфинкс, нещо като женско чудовище, жестока, безчувствена и невъзможно, недосегаемо далечна? Беше си човешко същество като мен, и тя крачеше опипом в света, ала когато ме погледна, усетих как греховете ми излязоха наяве, така осветени, че всички да ги видят. Опияняващо усещане, особено когато си вече пиян.
В четири сутринта Куеръл ме закара вкъщи. На Лестър Скуеър се блъснахме леко в един уличен стълб, но останахме вътре, заслушани в тиктакането на радиатора, загледани в рекламата на „Боврил“[38], която светваше и угасваше. Площадът беше безлюден. На пориви вятърът погваше сухите листа и ги въртеше в кръг върху тротоарите, от които наскоро спрелият дъжд вече се изпаряваше, очертавайки големи петна с формата на географски карти. Всичко беше много пусто, красиво и тъжно и аз отново си помислих, че ще се разплача.
— Тъпи хора — измърмори Куеръл и включи угасналия двигател, — но тъпата война ще ги постави намясто.
На сутринта скочих изведнъж, напълно разсънен, обзет от пристъп на увереност. Знаех точно какво трябва да направя. Всъщност не беше скачане от леглото, а нещо като левитация; почувствах се като някоя от онези сияйни фигури на Блейк, които се превръщат в пламък. Телефонът издрънча в ръцете ми. Бейби отговори още при първото иззвъняване. Не звучеше сънено. Зад гласа й се простря огромната тишина на очакването.
— Виж какво — казах й, — трябва да се оженя за теб.
36
Бен Търпин (1869–1940) — американски комедиен актьор, най-вече известен с работата си в нямото кино. — Б. пр.
38
Търговското наименование на гъст и солен екстракт от месо, който се разрежда с гореща вода и се използва за овкусяване на супи и ястия. — Б. пр.