Тя не отговори. Представих си я как се носи в това море от тишина и големи палмови листа от черна коприна се полюшват около нея.
— Вивиън? Там ли си?
Колко странно прозвуча името й.
— Да — отговори тя. — Тук съм.
Както винаги тя като че ли се мъчеше да потисне смеха си, но това не ме обиди.
— Ще се ожениш ли за мен?
Тя пак млъкна. Една чайка кацна на перваза на прозореца ми и ме изгледа с грейнал празен поглед. Небето беше с цвят на белезникава кал. Имах усещането, че всичко това се е случвало и преди.
— Да — отговори ми тя.
И затвори.
По-късно същия ден се видяхме за обяд в „Савой“. Беше странна среща, напрегната и малко театрална, като че ли участвахме в някоя от онези пресилено остроумни салонни комедии, които бяха популярни по онова време. Ресторантът беше пълен с познати, което усилваше усещането ни, че сме на показ. Както обикновено Бейби беше облечена в черно сако с подплънки на раменете и тясна пола, които на дневна светлина, поне на мен, ми приличаха на вдовишки траур. Както винаги изглеждаше едновременно наблюдателна и отнесена, въпреки че май долових леко вълнение в начина, по който непрекъснато се пресягаше към табакерата ми и я обръщаше и преобръщаше върху покривката. Не улесних нещата, като най-напред изтърсих колко ужасно се чувствам. Точно така, сякаш някой беше извадил очите ми, беше ги топнал в гореща жарава, след което ги беше върнал в пулсиращите ми орбити. Показах й треперещите си ръце и й казах, че сърцето ми прескача. Тя направи презрителна гримаса.
— Защо мъжете винаги се фукат с махмурлука си?
— Предполагам, защото в наше време почти няма друго, с което да се фукаме — отвърнах й троснато.
Извърнахме погледи един от друг. Тишината се разтегли и отъня. Бяхме като неуверени плувци, застанали до сивия и неприветлив прибой. Бейби първа се хвърли в него.
— Ами — започна тя, — никога не са ми правили предложение по телефона.
В смеха й припламна нервна искра. Неотдавна беше приключила неясната си връзка с някакъв американец. Моят янки, така му викаше с тънка резервирана усмивка на огорчение. Никой от нас не го беше виждал. Бавно и с удивление ненадейно си дадох сметка колко малко я познавам.
— Сигурно — казах аз. — Съжалявам, но на момента ми се стори, че трябва да го направя.
— Още ли?
— Какво?
— Ти се струва така?
— Да, разбира се. Не ми ли вярваш?
Тя се умълча. Този неин поглед сякаш излизаше от дъното на очите й.
— Ник е прав — каза тя, — все повече заприличваш на англичанин.
Келнерът се появи и двамата с облекчение се наведохме над менютата. По време на обяда поведохме преднамерено разхвърлян разговор за новия ми пост в Института, за странното самоназначение на Ник за съветник на фамилията Ротънстайн, за последната неприятност, която Бой Банистър си бе навлякъл, и за предстоящата война. Предполагах, че тя няма да се интересува от политика, и затова, неясно защо, се подразних, когато разбрах, че е яростен противник на умиротворяването, всъщност показа се като истински войнолюбец. Когато отнесоха чиниите, тя отвори табакерата ми и си взе цигара — от резките й движения пролича, че е неспокойна, — спря с още горящата клечка в ръка и каза:
— Приемам, че ме обичаш.
Келнерът я изгледа и бързо извърна очи. Хванах китката й, придърпах ръката й към себе си и духнах клечката кибрит. Бяхме започнали втора бутилка вино.
— Да — казах. — Обичам те.
Никога преди това не го бях казвал на друг освен на Хети като дете. Бейби кимна отривисто, сякаш й бях разяснил някакъв дребен и незначителен въпрос, който я бе занимавал от дълго време.
— Нали знаеш, че трябва да се видиш с мама — каза тя.
Погледнах я безизразно. Тя пусна една иронична усмивка.
— За да поискаш ръката ми.
Двамата погледнахме едновременно към моите пръсти, които още докосваха леко китката й. Ако наистина имаше публика, моментът щеше да предизвика спорадичен смях.
— Не трябва ли да говоря с баща ти? — попитах.
И без това Големия Бобър се канеше да издаде моята монография върху германската барокова архитектура.
— О, на него му е все едно.
В таксито се целунахме, обърнахме се странично един към друг и непохватно се прегърнахме като два манекена от витрина, които изведнъж оживяват. Спомням си, че нещо подобно се беше случило преди колко — шест или седем години? — и си казах колко странно нещо е животът. Носът й беше студен и леко влажен. Докоснах едната й гърда. По Оксфорд Стрийт духаше силен студен вятър. Бейби отпусна глава върху рамото ми. Малката й ръка с пълни пръсти се приюти в дланта ми.