— Как да те наричам? — попита. — Виктор не става, нали? Звучи повече като титла, отколкото като име, и то на древен римлянин.
Вдигна глава и ме погледна. Докато минавахме покрай затворените магазини, светлините им се отразяваха в очите й като бързо сменящи се диапозитиви пред обектива на развален прожекционен апарат. В тъмнината усмивката й изглеждаше сияйна и дръзка, сякаш едва сдържаше сълзите си.
— Нали знаеш, че аз не те обичам — промълви тихо.
Обвих пръсти около нейните.
— Знам — отвърнах. — Но това няма значение, нали?
Заминах с влак за Оксфорд в един от онези измамно меки топли дни в края на октомври. Всичко беше обляно в мелодраматична светлина и светът като че ли беше притихнал не на прага на зимата, а на някакво огромно огнено начало. Носех нов и доста елегантен костюм и докато влакът препускаше, се загледах с възхищение в ръба на крачола си и кестенявия гланц върху бомбетата на лъснатите ми до блясък обувки. Имах ясно определена представа за себе си: уравновесен, спретнат, наконтен и намазан с брилянтин, мъж с мисия. Бях много спокоен за предстоящата ми среща с госпожа Бобър, дори я очаквах с нетърпение, обзет от високомерна любезност и снизхождение. Какво толкова можех да се боя от тази вятърничава персона? Но колкото повече приближавах, взе да ме обзема нещо от неумолимостта на пътя, по който влакът се носеше с грохот и необратимо отмяташе гара след гара, пушекът му се виеше покрай прозореца, сякаш блъвнал направо от пъкъла, и докато пристигна в Оксфорд, абсолютният ужас беше впил нокти в сърцето ми.
Момичето, което ми отвори, беше нова прислужница, тежка в ханша и плоска в лицето, изгледа ме недоверчиво и пое шапката ми, сякаш й подадох нещо мъртво. Семейство Бревоорт се гордееха с вечно несполучливия си избор на непоносими прислужнички; това подхранваше бохемската представа на госпожа Бобър за самата нея.
— Мадам е в кухнята, в килера — каза момичето и думите й отекнаха някак странно като част от детска песничка.
Подуших топла и противна сладникава миризма. Тръгнах след поклащащия се ханш на момичето през гостната, където тя ме остави, отстъпи назад и затвори вратата зад гърба ми с определено самодоволна усмивка. Стоях по средата на стаята, заслушан в ударите на сърцето си, загледан през прозорците със зеленикави като бутилка стъкла към дъгоцветната, но някак безвкусно пищна градина. Времето минаваше. Сетих се за първото си посещение в тази стая преди повече от десет години: Ник се беше изтегнал на канапето, а на горния етаж Бейби слушаше джазовите си плочи. Изведнъж се почувствах много стар и се видях не като изтупан светски мъж, както бях преценил, че изглеждам на тръгване, а по-скоро като гнусен особняк, съсухрен и консервиран, като някое от онези джуджета по панаирите — мъж в сбръчканото тяло на момче.
Без предупреждение вратата се отвори със замах и госпожа Бревоорт застана на прага в позата на Сара Бернар — с ръка върху дръжката на вратата, с отметната назад глава, с оголена, пълна, бяла и леко развълнувана гръд.
— Сливи! — извика тя. — Невъзможна плодовитост.
Носеше шал с ресни, широка кадифена рокля с цвят на засъхнала кръв, а двете й ръце бяха отрупани с тънки златни гривни почти до лактите, като комплект пружини, което говореше повече за цирков манеж, отколкото за царски сараи. Чак сега се сетих на кого ми напомняше видът й: на някоя от светските интригантки от романите на Хенри Джеймс, мадам Мерле или госпожа Асингам[39], но без да притежава тяхното остроумие или проницателност. Тръгна към мен, движеше се както винаги, като на невидима количка, сграбчи ме за раменете, целуна ме драматично по двете бузи, после ме отблъсна на една ръка разстояние, изгледа ме продължително с трагична сериозност и бавно закима с голямата си глава.
— Бейби казала ли ви е? — попитах плахо.
Кимна още по-рязко, така че брадичката почти се заби в гърдите й.
— Вивиън — отговори тя — ми се обади по телефона. Двамата с баща й говорихме надълго и нашироко. Ние сме толкова…
Беше невъзможно да се разбере какво ще последва. Тя продължи да ме съзерцава, очевидно потънала в размисъл, но ето че изведнъж се сепна и се активизира.
— Елате! — заповяда ми. — Имам нужда от мъжка помощ.
Въпросният килер представляваше стилизиран модел на вещерска пещера. През нисък малък прозорец, който гледаше към зеленчуковата градина, блещукаше наситено зелена зловеща светлина, която изглеждаше едновременно по-силна и по-слаба от дневната. Огромен казан със сладко от сливи клокочеше върху черна тумбеста газова печка с тънки крака и затова приличаше на тежкоатлет, привел се да вдигне огромната щанга, а върху дъската за изцеждане до очуканата мивка беше строен и чакаше цял ескадрон от стъклени буркани в различни размери. Госпожа Б. се наведе над клокочещия казан, присви очи, а ноздрите на големия й заострен като клюн нос се издуха, загреба от сладкото с черпак и го огледа недоверчиво.
39
Първата е героиня от романа „Портрет на една дама“, а втората — от „Златният бокал“. — Б. пр.