— Макс смята, че някой трябва да върши тази работа — каза тя и изключи газта, — не мога да разбера защо. — Погледна ме крадешком и се ухили като някое зло бабе. — Той е голям тиранин, нали знаете. Искате ли престилка? Но сакото си трябва да свалите.
Задачата ми беше да държа бурканите, докато тя ги пълни с черпака.
— Трябва да се напълнят, докато сладкото е още топло, иначе ще се разхерметизират. — Първият буркан се пукна от горещото сладко, вторият преля и ми изгори пръстите, при което изпсувах, но госпожа Б. се направи, че не ме е чула.
— Добре — каза тя, — може би трябва малко да поизстине. Да отидем в градината. Такъв хубав ден. Искате ли нещо за пиене, или е още рано? Мод ще ни донесе нещо. Мод! Божичко, къде се е запиляло това момиче? А, ето те, как само се промъкваш. Какво ще обичате, господин Маскел? Гостите ми много хвалят моето вино от глухарчета. Или джин? Да, добре, сигурна съм, че имаме някъде. Мод, донеси джин за господин Маскел. И… тоник и всичко каквото трябва.
Мод ме погледна и за кратко по лицето й отново пробягна язвителна усмивчица, после се изниза.
Госпожа Бревоорт въздъхна:
— Подозирам, че много си позволява, но никога не мога да я хвана натясно. Толкова са хитри, а и посвоему умни.
Градината беше пред последното си пищно издихание, цялата в златисто и зелено, в умбра и червен брош[40]. Есенното слънце грееше силно. Тръгнахме по свежата трева, подуших евкалипт и тънката гореща миризма на върбинката, седнахме на една протъркана дървена пейка, която се клатушкаше, макар и опряна до грубия каменен зид под арка, обрасла с пълзящи рози. Затулено, лишено от блаженство кътче.
— Много ли ви боли ръката? — попита госпожа Б. — Може би трябваше да й сложим нещо.
— Листа от лапад — казах.
— Какво?
— Майка ми ги използваше. Втората ми майка.
— Така ли? — Огледа градината разсеяно и безпомощно. — Не знам дали тук има листа от лапад…
В този момент се появи Мод с моя джин и зелена чаша със столче, пълна с подобна на урина течност, за госпожа Бобър, което реших, че трябва да е прехваленото й вино от глухарчета. Гаврътнах половината си питие на един дъх. Госпожа Б. пак се направи, че не забелязва.
— Говорехте ми за втората си майка — подкани ме тя и отпи от виното, докато ме гледаше изпитателно над ръба на чашата си.
— Така ли? Казва се Хърмайъни — казах, леко объркан.
— Много… много хубаво име. И тя ли е ирландка?
— Да. Произхожда от семейство на квакери.
— Квакери! — изграчи пронизително тя, ококори очи, разтвори пръсти и се шляпна по напращялата си гръд с доловим плясък.
Останах с впечатлението, че изобщо не знае какво е квакер.
— Да, разбира се, човек не може да носи отговорност за роднините си — подхвърли. — Никой не го знае по-добре от мен.
Отметна глава назад и нададе дрезгаво тремоло от гръмогласен смях — безрадостен и налудничав като смеха на героиня в трагична опера. Почудих се дали да не й спомена за роднинството на майка ми с кралицата; не че съм сноб, разбира се, но такова нещо прави впечатление.
Изпих си джина и продължих демонстративно да въртя в ръце празната чаша, но тя отказа да откликне на намека.
— Имаш и брат, така ли?
И изведнъж живо се заинтересува от мъхнатото кадифе на роклята си, изпънато докрай върху големите й овални колене.
— Да — отговорих.
Гласът ми прозвуча пискливо и напрегнато като на кротък убиец при първия заплашителен прокурорски въпрос.
— Да — повтори тихо. — Защото не го спомена.
— Не е ставало дума.
— А ние си мислехме, че си единствено дете.
— Съжалявам.
Не знаех за какво се извинявам. Обля ме вълна мъчителен гняв. Ник: Ник им е казал. Госпожа Бревоорт постави чашата с вино на пейката до себе си, стана, направи няколко крачки към ливадата, спря, обърна се и се вторачи умислено в тревата под краката си.
— Разбира се — каза тя, — ще ни трябва удостоверение.
— Удостоверение ли?…
— Да, медицинско свидетелство от лекар, нали разбирате. Макс ще намери надежден човек. Толкова често тези неща се предават по наследство, не бихме искали Вивиън да страда. Разбирате, нали? — Стоеше леко приведена напред с ръце, сключени под гърдите й, гледаше ме със сериозна, блага и тъжна половинчата усмивка. — Господин Маскел, ние не се съмняваме, че вие…