— Наричайте ме Виктор, ако обичате — измънках аз. Напуши ме маниакален, зъл смях, който се надигна в гърдите ми и заплашваше да ме задуши.
— Не се съмняваме — продължи тя, неудържима като боен кораб, — че вие, разбира се, лично не сте… засегнати, ако мога така да се изразя. Но, кръвта, нали разбирате. — Вдигна сключените си ръце, пъхна ги под брадичката си в обаятелен позьорски жест, обърна се, измина няколко крачки наляво и пак се върна. — Ние, господин Маскел, въпреки прекалената ни изисканост, сме примитивни хора. Разбира се, имам предвид моя народ. Евреите са страдали много и без съмнение има още да страдат — беше права: нейният брат, жена му и трите им деца щяха да загинат в лагера Треблинка, — но през хилядите години на нашата история ние винаги сме се придържали здраво към най-съществените неща. Семейството. Децата. И към нашата кръв, господин Маскел: кръвта.
Отпусна ръце, обърна се и закрачи, този път надясно, и пак се върна в центъра на сцената. Почувствах се като театрален зрител, заклещен някъде по средата на нескончаемо второ действие, който дочува, че навън вие пожарникарска сирена и се движи по посока на собствения му дом.
— Госпожо Бревоорт… — започнах, но тя вдигна длан, широка като на пътен полицай.
— Моля ви — каза с широка ледена усмивка. — Само още две думи и обещавам да млъкна.
Зърнах, че прислужницата минава пред прозореца на гостната, и отчаяно си помислих дали да не й извикам да ми донесе още едно питие, или… направо цялата бутилка. Има ли нещо по-безнадеждно от празна, стоплена в дланта, лепкава чаша джин? Помислих си дали да не засмуча резенчето лимон, но знаех, че точно сега госпожа Б. няма да го схване като признак на отчаяние.
— Когато Вивиън се обади по телефона — продължи тя, — за да ни каже за вашето сгодяване, което, нали разбирате, беше голяма… изненада — шок беше точната дума, която премълча — за нас с баща й, аз се затворих в музикалната стая и не помръднах оттам цял следобед. Трябваше да премисля много неща. Музиката винаги помага. Пуснах си Брамс. Тези могъщи мрачни акорди. Така преливащи от тъга и все пак… окриляващи. — Наведе глава, бавно затвори клепачи и остана за миг така, сякаш вглъбена в молитва, но ето че изведнъж отвори очи и ме прониза с поглед. — Тя ни е единствена дъщеря, господин Маскел; нашето единствено скъпоценно момиченце.
Изправих се. От мускусното ухание на рози и всичко останало ме заболя глава.
— Госпожо Бревоорт — започнах. — Вивиън е на двайсет и девет години. Не е дете. Ние се обичаме — тук тя повдигна дебелите си лъскави вежди и поклати глава в знак на несъгласие: самата госпожа Тъчит[41] — и мислим, че е време да се оженим — изпелтечих аз; не точно това исках да кажа или поне не по този начин. — Брат ми страда от синдром, чието име едва ли ще ви говори нещо, а в момента и аз не си го спомням. — Нещата вървяха от зле към по-зле. — Заболяването му не е наследствено. Резултат е от това, че мозъкът му е изпитвал недостиг на кислород още в утробата. — При тази дума тя определено се стресна, а аз продължих: — Надявахме се на вашата благословия и тази на господин Бревоорт, но ако отказвате да ни я дадете, ще минем и без нея. Мисля, че трябва да сте наясно.
Изведнъж с разгорещяването на спора нещата взеха да се оправят. Усещах невидим колосан нашийник, който стягаше гърлото ми, и никак нямаше да се учудя, ако сведа поглед и открия, че нося редингот и ботуши за езда: дори и лорд Уорбъртън не би могъл да заеме по-високомерна поза. Щях изцяло да владея положението, ако не беше пулсиращата упоритост на думата утроба, която продължаваше да се търкаля помежду ни като омекнала футболна топка, която нито един от нас не смееше нито да вдигне, нито да изрита. Млъкнахме. Долавях как собственото ми дишане хрипти тихо в ноздрите ми. Госпожа Б. направи някакво причудливо движение с горната част на тялото си — полусвиване на раменете, полуизпъване на гърба, и отсече:
— Разбира се, вие ще получите нашата благословия. Както и Вивиън. Изобщо не става дума за това.
— Тогава за какво?
Понечи да каже нещо, но не посмя, устните й се раздвижиха, очите й се покриха с гланц, погледът й се разфокусира. Страхувах се да не припадне — думата апоплексия изплува в ума ми, както и, неизвестно защо, шоуто с Пънч и Джуди, което като малък бях гледал всяко лято на крайбрежната улица в Карикдръм и което ме изпълваше с притеснение дори когато се превивах от смях — но след това, за мое най-голямо учудване, тя се разплака. Никога преди това не я бях виждал да си изпуска нервите, нямаше да я видя и след това. Предполагам, че самата тя се изненада не по-малко от мен. Очевидно се сърдеше на себе си, което добави и сълзи на гняв към другите, какъвто и да е бил източникът им.
41
Лидия Тъчит, както и лорд Уорбъртън по-долу също са герои от „Портрет на една дама“ от Хенри Джеймс. — Б. пр.