— Абсурд, абсурд — промълви и взе да търка очи, гривните й издрънчаха, килна глава на една страна, сякаш нещо беше влязло в ухото й, и за миг я зърнах така, както би изглеждала на старини.
Домъчня ми за нея, но се намеси и друго чувство, от което се засрамих, а не можех да го скрия: ликуване — гадно, подмолно, на дребно, но все пак ликуване. Има моменти като този — случват се рядко, но много изразително, когато силата преминава от единия опонент към другия тихо и мигновено, както електрическа искра прескача между електродите. Започнах да я утешавам с кухи и вероятно неискрени слова, но тя махна сърдито с ръка, сякаш пъдеше оса. Бързо се съвзе. Сълзите й секнаха. Смръкна силно и вирна глава така, че брадичката й сочеше мен.
— Не искам да сме врагове, господин Маскел.
— Не — отговорих, — не е желателно.
Макс Бревоорт пристигна малко след това, когато отново бях в гостната, а госпожа Б. беше отишла да пооправи вида си. Май върхът на тънкия му нос потрепери, щом подуши атмосферата наоколо. Имаше невероятен нюх за дебнеща опасност. Наистина приличаше на бобър с лъскавата си пригладеност, потриване на ръцете и душеща муцуна.
— Доколкото разбирам, ще си имаме зет — каза и пусна една от своите противни, лишени от чувство за хумор, озъбени усмивки. — Поздравления.
Нямаше какво повече да си кажем и останахме да стърчим малко неловко, загледани в обувките си. После заговорихме едновременно и отново потънахме в мъчително мълчание. Госпожа Б. се появи, напълно възвърнала обичайното си кралско самочувствие, но улових как Макс й хвърли строг въпросителен поглед и след така получената информация реши да продължи по-предпазливо.
— Какво ще кажете за едно питие? — попита и добави плахо: — За да отпразнуваме събитието.
— Защо не? — отвърна жена му и го озари със сияйна светкавична усмивка. — Шампанско? Ние си поговорихме. — И се обърна към мен: — Нали, господин Маскел.
— Виктор — отвърнах.
Не беше шумна сватба, така се казваше по онова време. Церемонията се състоя в гражданското на Марлъбън. Присъстваха семейство Бобър, Ник с родителите си и някаква престаряла леля, която никога не бях виждал — много богата; Бой Банистър, разбира се, и Лео Ротънстайн, както и няколко от приятелките на Бейби, вече зрели момичета със смешни шапки. Баща ми и Хети бяха пристигнали предишната вечер с ферибота, гледаха стреснато и уплашено, типични провинциалисти, срамувах се заради тях и от тях. Ник беше шафер. След това отидохме да обядваме в „Клариджис“, Бой се напи и дръпна една безобразна реч, по време на която госпожа Бобър седеше с ужасена застинала усмивка на лицето си, като не спираше да усуква една салфетка, сякаш извиваше врата на малко бяло безгръбначно животинче. Прекарахме медения си месец в Таормина. Беше горещо, а над Етна заплашително се виеше неизменен стълб дим. Четяхме, обикаляхме развалините, а вечер, докато се хранехме, Бейби ми разказваше за предишните си любовници, които се оказаха внушителна бройка. Не знам защо, но изпитваше нужда да ми говори за тези приключения, които на мен ми изглеждаха еднакво тъжни; може би това беше някакъв вид заклинание за прогонване на духове. Нямах нищо против. В известен смисъл ми беше приятно да седя и да си отпивам от виното, докато тази призрачна върволица от банкери, играчи на поло и нещастни американци се точи през претрупания с орнаменти мрачен ресторант и после изчезва в топлата осеяна със звезди нощ.
Сексът се оказа по-лесно нещо, отколкото очаквах или се боях. С голямо удоволствие открих една друга Бейби — топла, податлива, дори мечтателна, — много по-различна от онази сковаващо сурова персона, за която се бях оженил, докато тя от своя страна се забавляваше добре и направо се трогна, когато откри, че се е омъжила за трийсет и една годишен девственик. В началото имах известни трудности, но тя се изсмя, прибра косата си назад и каза:
— Милото ми, дай да ти помогна, аз съм твоето сукалче.
Последната вечер си дадохме тържествена клетва, макар и пияни, че няма да имаме деца. По Коледа тя беше вече бременна.
2
СКЪПА ГОСПОЖИЦЕ ВАНДЕЛЬОР. Знам, че ви позабравих. Нещо повече, избягвам ви: тази сутрин, като позвънихте на вратата ми, аз си бях вкъщи, но не отговорих. Знаех, че сте вие, защото от прозореца ви видях да пресичате площада в дъжда (какво имат младите жени против чадърите?). Почувствах се като стара мома (от друга страна, кога не съм се чувствал като стара мома?), която наднича зад дантеленото перде и гледа един свят, от който все повече се бои. Не се чувствах добре. По-точно, чувствах се отпаднал духом. Твърде много премислям нещата тук, под лампата, само аз, скърцащата ми писалка и за разнообразие — песента на птичките отвън в дърветата; пролетта набързо е презряла и е превалила в пълногласно лято като у Кийтс. Това оскърбително хубаво време ми се струва безсърдечно; винаги съм бил склонен към патетични самозаблуди. Възприемам нещата прибързано, така си мисля; трябваше да си оставя време да се съвзема след онзи публичен линч и последвалото унижение. Чувствам се като след операция или като че ли съм бил прострелян; после идваш на себе си и си казваш, добре де, не е чак толкова зле, още съм жив, пък и не болеше — защо всички тези хора около мен непрекъснато преиграват? И да, усещаш нещо като еуфория. Това е така, защото системата ти още не е поела шока или защото шокът действа като упойка. Но този кратък период на опиянение е към края си; сега превъзбудените лица са се втурнали към мястото на друг спешен случай, а после идват нощта и тъмнината, и болката отново се завръща.