Бях направо изумен, когато ми отнеха рицарското звание, после Тринити анулира почетния ми докторат, а от Института деликатно ми намекнаха, че присъствието ми там, дори във връзка с научната ми работа, е нежелателно. (От Двореца — ни вест, ни кост; госпожа У. ненавижда скандалите.) С какво заслужих това обругаване от една нация на изменници, които предават приятелите си, лъжат съпругите си, децата си и данъчните инспектори? Знам, не съм бил искрен. Това, което намират за толкова шокиращо, е, че някой — тоест един от тях — наистина не е изменил на идеала си. А аз не измених въпреки вродения ми разяждащ ме скептицизъм. Не съм се заблуждавал и за същността на направения от мен избор. Не съм като Бой с неговата момчешка вяра в добротата на човечеството, още по-малко като Куеръл, който сновеше по света, но види ли превъзходен портвайн, сядаше да спори за петте точки на догмата със свещеника на Бонголандия. О, без съмнение при мен марксизмът беше рецидив от вярата на моите деди, проявил се в немного видоизменена форма; всеки запознат с Фройд можеше да го види. Но каква утеха предлага вярата, когато съдържа в себе си собствената си противоположност, блестящата капка отрова в сърцето? Нима облогът на Паскал е достатъчен, за да търпиш живота, реалния живот в реалния свят? Фактът, че залагаш на червено, не означава, че черното не продължава да е там.
Често си мисля колко по-различно можеха да се стекат обстоятелствата за мен, ако не бях срещнал Феликс Хартман. Естествено, малко се влюбих в него. Едва ли ви е познато това име. Той беше един от най-интересните хора на Москва, едновременно идеолог и отдаден на делото активист (божичко, колко лесно човек възприема жаргона на неделните вестници!). Неговото прикритие беше търговията с кожи — магазин някъде в Брик Лейн или друго подобно нездравословно място, което му даваше възможност често да пътува както в страната, така и в чужбина. (Госпожице В., надявам се, че си водите записки.) Беше гражданин на Унгария с германски и славянски корени: баща му войник, майка му сръбкиня или словенка, нещо от този род. Говореше се, въпреки че не знам откъде се бе пръкнала въпросната мълва (нищо чудно да беше вярна), че бил ръкоположен като католически свещеник и по време на Голямата война[42] и служил като такъв в редиците на австро-унгарската армия; веднъж, когато го попитах за този период от живота му, той си замълча, само пусна една от своите преднамерено загадъчни усмивки. Имаше рана от шрапнел — „едно сражение в Карпатите“, — от която накуцваше по много очарователен начин, също като Байрон. Беше висок, с изправен гръб, лъскава синьо-черна коса, благ поглед и приятна, макар и малко пресилена усмивка. Приличаше на някой от онези пруски принцове от миналия век, целите в златни ширити и белези от дуели, които композиторите на оперети обичат толкова много. Твърдеше, че по време на битка е попаднал в плен на руската армия, а после, като дошла революцията, се присъединил към червените и участвал в гражданската война. Всичко това му придаваше леко абсурдния вид на човек с непоклатим дух и самочувствие, човек, който знае какво е сражение. Подозирам, че в собствените си представи не приличаше толкова на Принца студент[43], колкото на някой от онези изтерзани воини свещеници на Контрареформацията, които влачат окървавените си саби през димящите развалини на опустошени градове.
43
Името на популярна оперета, поставена през 1924 г. по текст на Дороти Донъли и музика от Зигмунд Ромберг. — Б. пр