Алистър Сайкс ме запозна с него. Лятото на 1936-а. Пътувах за Кеймбридж в средата на август — все още имах запазен апартамент в Тринити, — за да довърша работата си върху едно дълго есе за рисунките на Пусен. Времето беше горещо, в Лондон не се живееше, а от „Бревоорт & Клайн“ ме притискаха с краен срок. В Испания войната беше избухнала, всички бяха въодушевени и се подготвяха да заминат и да се бият. Трябва да призная, че никога не ми е и минавало през ум да тръгна с тях. Не защото се страхувах — както по-късно щях да открия, бях физически подготвен и не ми липсваше кураж, макар че и тук има едно злочесто и паметно изключение, — нито пък подценявах значението на това, което се случваше в Испания. Просто не бях човек на показните жестове. Тези герои масово производство ала Джон Корнфорд[44] ми изглеждаха доста користни и ако ми позволите оксиморона, дълбоко повърхностни. Един англичанин да се втурне към някакво пресъхнало дере в Севиля, за да му отрежат главата или нещо подобно, ми се струваше проява на крайност, реторика, разхищение и пълно безсмислие. Всеки човек на действието ще ме презре за подобно изказване — не бих си и помислил да го изложа пред един Феликс Хартман например, — но аз имам друга дефиниция за ефективно действие. Червеят в пъпката върши повече работа от вятъра, който брули клоните. Всеки шпионин го знае. Така мисля и аз.
Алистър, разбира се, беше в еуфория от събитията в Испания. Отличителната черта на Испанската война — както, предполагам, и на всички идеологически войни — е пламенната всеобща преданост, да не кажа, всеобщо оглупяване, което обзема доста иначе лишени от наивност хора. Всякакви съмнения са забранени, на всички въпроси има готови отговори, място за възражения няма. Франко беше Молох, а Народният фронт се състоеше от бели дечица, които Западът страхливо и безсърдечно принасяше в жертва на този зъл демон. Фактът, че Сталин се притичваше на помощ на испанските лоялисти, а в същото време систематично избиваше всички противопоставили се на управлението му, удобно се премълчаваше. Аз бях марксист, така е, но към Железния човек никога не съм таял друго чувство освен презрение; толкова противна персона.
— Стига, Виктор! — каза Алистър, докато разглобяваше лулата си, а после извади от чашката й някаква лепкава гнусотия. — Времената са опасни. Трябва да защитим революцията.
Въздъхнах и се усмихнах.
— Градът трябва да се разруши, за да бъде спасен, това ли искаш да ми кажеш?
Бяхме се разположили на слънце в два шезлонга в малката задна градинка под прозорците на апартамента му в Тринити. Алистър сам се грижеше за градинката и трогателно се гордееше с нея. Имаше рози и кученца, а ливадата беше гладка и равна като маса за билярд. Наля чай от син чайник, като кокетно придържаше капака му с върха на пръста си. Бавно и мрачно поклати глава.
— Виктор, понякога се чудя доколко си предан на каузата.
— Не се съмнявам — отвърнах — и ако бяхме в Москва, щеше да ме предадеш на тайната полиция.
Той ме изгледа обидено.
— О, Алистър — продължих отегчено, — за бога, и двамата знаем много добре какво става там. Не сме нито слепи, нито глупави.
Отля малко чай в чинийката си и го изсърба шумно с пресилено издадени напред устни; това беше един от начините му да покаже класовата си солидарност — нещо, боя се, доста пошло, показно и леко противно.
— Да, но въпреки това ние вярваме — каза той, млясна и се усмихна, после се отпусна назад върху избелелия раиран брезент на шезлонга, като уравновеси чашата и чинийката си върху издутото си шкембенце. Изглеждаше толкова самодоволен с марковия си пуловер без ръкави „Феър Айл“ и кафявите си обувки, че ми се прииска да му фрасна един.
— Говориш като свещеник — казах.
Той ми се ухили така, че се видяха двата му предни зъба, раздалечени като на заек.
— Колко странно, че го казваш, защото след малко ще дойде един човек, който навремето е бил свещеник. Ще го харесаш.
— Ти забравяш — вкиснах се аз, — че произхождам от семейство на свещеници.
— Значи, ще има за какво да си говорите.
След малко се появи прислужникът на Алистър — раболепно полуджудже, което непрекъснато си подръпваше перчема — божичко, как ги презирам тия хора! — за да му съобщи, че има посетител. Феликс Хартман беше облечен в черно: черен костюм, черна риза и в разрез с обстановката, изящни лачени обувки като за бал. Докато прекосяваше ливадата към нас, забелязах, че се опитва да скрие накуцването си. Алистър ни представи и ние си стиснахме ръцете. Ще ми се да мога да кажа, че някаква неспокойна искра на доловени възможности прескочи между нас, но подозирам, че важните първи срещи придобиват ореола си чак след време, когато мислено се върнем към тях. Неговото ръкостискане, силно и отсечено, не издаваше нищо друго освен леко и немного учтиво безразличие. (И все пак какъв странен ритуал е ръкостискането; винаги го възприемам в хералдически план: тържествено, старовремско, малко нелепо и неприлично, но въпреки всичко особено трогателно.) Топлите славянски очи на Феликс с цвят на карамел — онзи карамел, който зиме, на връщане от училището на госпожица Молино, приготвяхме привечер заедно с Хети от разтопена захар, която изсипвахме в тавичка — се спряха за миг върху лицето ми, след което се извърнаха нехайно. Това беше една от тактиките му — винаги да изглежда малко отнесен; млъкваше за миг по средата на изречението, смръщваше вежди, после уж се сепваше и продължаваше. Имаше и друг навик — като го заговориш, независимо колко сериозно и настойчиво, да се завърти бавно на пета, да изкуцука встрани с наведена глава, после да се закове намясто с гръб към теб и сключени отзад ръце, така че да не знаеш дали те слуша, или е изцяло погълнат от далеч по-дълбокомислен разговор със самия себе си. В крайна сметка така и не успях да реша дали тези превзети изпълнения са истински, или просто пробва дали минават, нещо като репетиция насред пиесата, когато актьорът отскача зад кулисите да си припомни набързо някакъв трик, докато колегите му продължават да изнасят представлението на гърба си. (Надявам се, госпожице В., че не се учудвате на употребата на думата истински в този контекст; в противен случай, значи, нищо не ви е ясно за нас и нашия малък свят.)
44
Джон Корнфорд (1915–1936) — английски революционен поет и публицист, член на Компартията на Великобритания. Загива като доброволец в Интернационалните бригади по време на Гражданската война в Испания. — Б. пр.