Казваше се Хърмайъни. Викахме й Хети. Слава богу, че не доживя да види моя позор.
Ден трети. Животът продължава. Анонимните телефонни обаждания намаляха. И така довчера рано сутринта, когато историята се появи във всички вестници (а аз си мислех, че в наше време хората научават новините от телевизията!). Наложи се да оставя телефона отворен, но щом върнех обратно слушалката, проклетият инструмент на мига започваше да се дере в лицето ми, сякаш изпълняваше някакъв бесен танц. Позвъняващите бяха главно мъже, от ония мъжаги с кожен колан и тиранти, доколкото можех да преценя по гласовете им, но не липсваха и жени, фини възрастни създания с тънки пискливи гласове и речник на хамали. Обидите бяха предимно лични. Сякаш им бях задигнал пенсиите. Отначало бях любезен и дори започвах нещо като разговор с по-уравновесените от тях (един искаше да знае дали съм се срещал с Берия, май се интересуваше от любовния му живот). Трябваше да ги запиша, щеше да се получи представителна извадка, много показателна за националния английски характер. Но имаше и едно обаждане, което приех с удоволствие. Тя се представи нерешително и остави у мен впечатлението, че очаква да я позная. И беше права: не знаех името, но си спомних гласа й. За кой вестник казахте? — попитах. Последва пауза. „Аз съм на свободна практика“ — отвърна ми. Това обясняваше защо не можах да открия и следа от нея във вчерашните репортажи от моята пресконференция (моята пресконференция! — божичко, колко помпозно звучи). Казваше се Вандельор. Почудих се дали няма нещо ирландско — в Ирландия има много Вандельор, — но тя каза, че не, дори май се засегна от предположението ми. Тези дни ирландците не са на мода, след като бомби на ИРА избухват в града през седмица. Бях забравил първото й име. Софи? Сибил? Във всеки случай нещо странно и архаично. Казах й да дойде същия следобед. Нямам представа защо го направих. После, докато я чаках, ме хванаха нервите и си изгорих ръката, както си приготвях обяд (агнешка пържола на скара, нарязан домат, листо маруля; никакво пиене — знаех, че ми трябва бистър ум). Пристигна точно на минутата, загърната в голямо старо палто, което й стоеше като чуждо, сякаш беше на баща й (ето пак се явява таткото). Тъмна късо подстригана коса, като фина козина, и малко сърцевидно личице, както и тънки, сякаш премръзнали ръце. Първата ми асоциация беше с дребно, нежно, рядко срещащо се, самоуверено животинче. Певицата Жозефина. На колко ли години е? Трийсет без малко или трийсет и малко. Застана по средата на гостната, подпря малката си ръка по един особен начин, като възрастна дама, върху лакираната японска маса и внимателно се огледа, сякаш да запамети това, което вижда.
— Много хубав апартамент — каза с равен глас. — Предишния път не обърнах внимание.
— Не и колкото апартамента в Института, където пребивавах постоянно.
— Трябваше да го освободите, така ли?
— Да, но не по причини, които вие подозирате. Един човек умря в него, затова.
Серена, ето сега се сетих как се казва. Серена Вандельор. Много звучно, не ще и дума.
Взех палтото й, което, както ми се стори, свали неохотно.
— Студено ли ви е? — попитах, като се направих на стар загрижен джентълмен. Тя поклати глава. Вероятно се чувства по-неуверена без тази закрилническа бащинска прегръдка. Но трябва да кажа, че въпреки това се държеше удивително спокойно. И това спокойствие, което излъчваше, ми действаше доста изнервящо. Не, „излъчваше“ не е думата, по-скоро създаваше впечатление на овладян човек. Носеше хубава обикновена блуза с жилетка и обувки без ток, но и тясна къса кожена пола, която придаваше известна опъната по тялото й екзотика на тоалета. Предложих й чай, но тя отвърна, че предпочита нещо за пиене. Знаех си, мой човек. Казах, че ще приготвя две чаши джин, което ми даде възможност да отскоча до кухнята, където парещите на пипане бучки лед, както и острият вкус на лайма (в джина винаги слагам лайм, защото е много по-стипчив в сравнение със стария делничен лимон) ми помогнаха да възвърна част от самообладанието си. Не знам защо се чувствах така превъзбуден. Но и как да е другояче? През изминалите три дни спокойното блато на моя живот беше така разлюляно, че всевъзможни тревожни неща изплуваха от неговите дълбини. Непрекъснато ме връхлиташе някакво усещане и единственото име, за което се сещам, за да го назова, е носталгия. Обливат ме огромните топли вълни на спомена, носят със себе си образи и чувства, които смятах за отдавна забравени и напълно изкоренени, ала те се оказаха толкова живи и осезаеми, че следвайки ги, взех да се препъвам и вътрешно да се задъхвам от някаква изпълнена с екстаз мъка. Опитах се да опиша това явление на госпожица Вандельор, когато се върнах в гостната с подноса и питиетата (дотук с бистрия ми ум). Заварих я да стои права както преди, леко килнала глава на една страна и подпряла ръка със заострени нокти върху масата, толкова неподвижна, сякаш позира, и изпълнен с подозрение, веднага си казах, че сигурно е претърсила стаята, а после бързо се е върнала на мястото си, щом е чула приближаващото дрънчене на лед в чашите. Но по всяка вероятност това, което ме накара да си мисля, че е тук да слухти и подслушва, е плод на болното ми съзнание, защото е нещо, което съм правил автоматично навремето, когато влизаше в професионалните ми интереси — да откривам тайните на други хора.