— Да — казах аз, — не мога да ви обясня колко е странно изведнъж да попаднеш в центъра на общественото внимание.
Тя кимна разсеяно, изглежда, си мислеше за друго. Стори ми се, че за журналистка се държи странно.
Седнахме един срещу друг от двете страни на откритата камина с питиетата в ръка и потънахме в любезно, неочаквано приятно, почти дружеско мълчание като двама пътници, срещнали се на по коктейл, преди да седнат на капитанската маса, с пълното съзнание, че имат на разположение цял океан време, в което да се опознаят. Госпожица Вандельор се загледа с искрен, но не и възторжен интерес в снимките върху полицата над камината: баща ми с гети, Хети с шапка, Бланш и Джулиан като малки, моята почти забравена майка с копринени дрехи и отнесено изражение.
— Моето семейство — обадих се аз. — Различните поколения.
Тя кимна отново.
Беше един от онези променливи априлски дни с огромни айсберги от сребристобели облаци, които лениво се влачеха по небето над града, и слънцето се редуваше с мрак, но ето че точно в този момент слънчевите лъчи в прозореца се скриха като угасени с щракване на ключ и за миг си помислих, че ще се разплача, без да знам защо, въпреки че снимките очевидно имаха някаква вина за състоянието ми. Беше нещо доста обезпокоително, както и изненадващо; никога не съм бил от плачливите. Кога за последен път плаках? При смъртта на Патрик, разбира се, но това не се брои — смъртта не се брои, когато става дума за сълзи. Не, мисля, че последният ми истински плач беше онази сутрин, когато след Бой се отбих у Вивиън, а Мрачния шотландец беше избягал. Карах като луд насред Мейфеър с чистачките, включени на пълен ход, когато ненадейно си дадох сметка, че не дъждът ми пречи да виждам, а солените ми сълзи. Разбира се, бях пиян и ужасно уплашен (струваше ми се, че това е краят на играта и сега всички ще ни приберат), а и не бях свикнал да губя контрол над себе си по този начин, тоест бях направо в шок. През онзи ден научих доста забележителни неща и не само относно склонността ми да плача.
Госпожица Вандельор гледаше сърдито и се беше свила в стола си.
— О, наистина ви е студено — казах аз и въпреки възраженията й, че се чувства добре, паднах на едно коляно, с което я уплаших и тя се дръпна назад — вероятно си е помислила, че ще коленича пред нея и ще избълвам някакво ужасно, окончателно признание, а после ще я накарам да се закълне, че ще мълчи до гроб — но го направих само за да запаля газовата камина, която изпусна едно доволно пуф, след което изпълни онзи симпатичен номер — всмука пламъка от кибритената клечка и нежният филигран на предпазната решетка се озари, а пепелта зад нея постепенно грейна в розово. Падам си по такива едни уж дребни приспособления: ножици, отварачки за консерви, подвижни нощни лампи, дори автомати за пускане на вода в тоалетните. Това са непризнатите опори на цивилизацията.
— Защо го направихте? — попита госпожица Вандельор.
Тъкмо се надигах мъчително от коленопреклонната си поза, подпрял една ръка върху треперещото си коляно, другата бях поставил на кръста си отзад, когато едва не се строполих отново на пода. При дадените обстоятелства обаче въпросът й не беше неоснователен; странно, че никой от нейните колеги не се беше сетил да го зададе. Отпуснах се тежко в креслото си, въздъхнах през смях и поклатих глава:
— Защо ли? — започнах. — О, стражари и апаши, скъпа, играехме си на стражари и апаши. — В известен смисъл беше точно така. Нуждата от забавление, страхът от скуката: нима наистина беше нещо повече от това въпреки гръмките слова? — И омразата към Америка, разбира се — добавих, боя се, с доста измъчен глас, защото бедните стари янки вече приличат на изядено от молци плашило. — Трябва да разбереш, че за много от нас тази американска окупация на Европа не беше по-малко зло от германската победа, ако такава се беше случила. Нацистите поне бяха ясен и предвидим враг. Тоест хора, достойни за ненавист, ако перифразирам Елиът. — И пуснах мигновена усмивка: мъдрата старост зачита образованата младост. Изправих се с питието в ръка и отидох до прозореца: блеснали на слънцето покриви, комини с почернели капаци, строени като кегли, телевизионни антени като разбъркана азбука, състояща се главно от „н“-та. — Защитата на европейската култура…