Прелисти страницата в опит да се концентрира в горещия, задушен вагон в рамките на няколкото минути, които оставаха до следващата гара — „Пикадили“, закъдето пътуваше. Като идеше в офиса, трябваше да напише становища за ръкописите.
Историята дотук беше… Татко милиардер, разстроен след смъртта на единствената си двайсетгодишна дъщеря от свръхдоза хероин, наема бивш наемник, станал платен убиец. Платеният убиец получава неограничен бюджет да проследи и убие всеки един по веригата — от човека, посял маковото зърно, до дилъра, продал фаталната доза на дъщерята.
Работно заглавие: Последно желание срещу Трафик.
Влакът пристигаше на „Пикадили“. Софи натъпка ръкописа с елегантната му яркочервена подвързия в раницата си, между лаптопа й, една женска книга — „Уикенди по азбучен ред“, която беше преполовила, и августовския брой на „Дарпърс енд Куин“16. Това списание не беше неин тип, но нейният любим — нейният човек, както дискретно го наричаше пред всички, без двете си най-близки приятелки — беше с няколко години по-стар от нея и доста по-изтънчен, затова тя се опитваше да бъде в крак с последната дума на модата, в храната, почти във всичко, да бъде модното, готино и светско момиче, отговарящо на огромното му като планетата его.
Няколко минути по-късно Софи крачеше в лепкавата жега по сенчестата страна на „Уордор Стрийт“. Някой й беше казал, че „Уордор Стрийт“ е единствената улица в света, несигурна и от двете страни — намеквайки, че е дом както на музикалната, така и на филмовата индустрия. Имаше нещо вярно, поне тя смяташе така.
Двайсет и седем годишна, с дълга кестенява коса, развята около врата, и привлекателно лице с дръзко чипо носле, тя не беше красива в класическия рекламен смисъл, но в нея имаше нещо много секси. Беше облечена с леко сако в защитен цвят върху кремава тениска, размъкнати джинси в стил гръндж и маратонки и както винаги очакваше с нетърпение деня си в офиса. Въпреки че днес изпитваше бодване на копнеж по нейния човек, несигурна кога ще го види отново, и дори още по-силно бодване на ревност, че довечера щеше да си бъде у дома, в леглото с жена си.
Знаеше, че връзката им беше безперспективна, просто не го виждаше как щеше да зареже всичко заради нея — макар че беше прекъснал предишния си брак, от който имаше две деца. Но това не й пречеше да го обожава. Просто не може да не го прави.
Обожаваше го. Всеки сантиметър от него. Всичко, свързано с него. Дори тайното естество на връзката им. Обичаше начина, по който той се оглеждаше крадешком, когато влизаха в ресторант, месеци преди да почнат да спят заедно, за да види има ли някой негов познат. Текстовете. Електронните съобщения. Начинът, по който миришеше. Хуморът му. Начинът, по който беше започнал напоследък да пристига ненадейно посред нощ. Както снощи. Както винаги, идваше в малкия й апартамент в Брайтън, което й се струваше странно, защото имаше апартамент в Лондон, където живееше сам през седмицата.
О, мамка му, помисли си тя, стигайки до вратата на офиса. О, мамка му, мамка му, мамка му.
Спря и му изпрати съобщение:
Липсваш ми! Обожавам те!
Изпитвам опасна похот! ХХХХ
Отключи вратата и вече преполовила тесните стълби, телефонът й изпиука остро два пъти. Тя спря, за да види съобщението.
За нейно разочарование то беше от най-добрата й приятелка Хол и:
Свободна ли си за купон тази вечер?
Не, помисли си тя. Не искам да ходя на купон тази вечер. Нито в друга вечер. Искам само…
Какво, по дяволите, искам?
На вратата пред нея имаше лого — символ на светкавица от филмова лента. Под него с щриховани букви се мъдреха думите „БЛАЙНДИНГ ЛАЙТ ПРОДАКШЪНС“.
После влезе в малкия моден апартамент на офиса. Беше мебелиран с пластмасови мебели — столове и маси в стил „Луис Гост“17, аквамаринови на цвят килими, а по стените — плакати на филмите, в които партньорите на компанията бяха участвали по едно или друго време. „Венецианският търговец“ с лицата на Ал Пачино и Джереми Айрънс. Един ранен филм на Шарлиз Терон, веднага минал на видео. Вампирски филм с Дугри Скот и Сафрън Бъроус.
Имаше малка приемна с нейното бюро и оранжев диван, която водеше към открит офис, където седяха Адам — шефът по бизнес и правните въпроси, с обръсната глава, луничав, прегърбен пред компютъра си, облечен в една от най-ужасните ризи, които беше виждала някога — поне след вчерашната, и Кристиян — невероятно спокойният финансов директор, който се беше втренчил, дълбоко съсредоточен, в някаква цветна графика на екрана си. Беше облечен в на вид баснословно скъпа копринена риза от очевидно безкрайната си колекция, този път в кремаво, и доста шик велурени мокасини. Черната рамка на сгъваемия му велосипед лежеше до него.