Като този тъпчо с тънкото райе и розовата вратовръзка, който току-що влезе. Всички те му хвърляха по един поглед от рода това-не-ми-е-присъщо, последван от малоумна полуусмивка като на инфарктаджия, а после започваха да си играят с някой фалос или с чифт дантелени гащички, или с комплект белезници, като че ли сексът още не беше открит.
Ето че влизаше и още един. Обедна почивка. Да-а. Този беше малко по-различен. Облечен с ветроустойчиво яке с качулка и тъмни очила. Клайд откъсна поглед от монитора и го загледа как влиза. Това си беше класически тип крадец, като качулката закриваше лицето му от камерите. Човекът се закова на място, зазяпан за няколко мига през тъмното стъкло на вратата, като смучеше ръката си.
После се приближи до тезгяха и каза, без да го поглежда в очите:
— Продавате ли газови маски?
— Гумени или кожени — отвърна Клайд, сочейки с пръст към задната част на магазина. Там висеше цяла подборка от маски и качулки, сред униформи на лекари, сестри, стюардеси и плейбой зайчета и калъф за пенис тип жребец.
Но вместо да тръгне натам, мъжът се върна до вратата и отново се загледа през нея.
От другата страна на улицата младата жена на име Софи Харингтън, която бе проследил от офиса й, стоеше край тезгяха на магазин за италиански деликатеси, със списание под мишница, в очакване да извадят чабатата24 й от микровълновата фурна, и разговаряше оживено по мобилния си телефон.
Той очакваше с нетърпение да й премери противогаза.
14
— Това място всеки път ме смазва — каза Глен Брансън, вдигайки поглед от тихия мрак на мислите си към още по-мрачната гледка навън. Рой Грейс даде ляв мигач, намали скоростта на старата си кафеникава алфа ромео седан и излезе извън кръговото движение на „Луис Роуд“, преминавайки покрай табела със златни букви върху черен фон, която гласеше „Градска морга на Брайтън и Хоув“. — Трябва да им подариш колекцията от музикалните си записи.
— Много смешно.
Като че ли от уважение към мястото Брансън се наведе напред и намали звука на сидито на Кати Мелуа, което свиреше.
— Във всеки случай — каза Грейс отбранително, — харесвам Кати Мелуа.
Брансън сви рамене. После още веднъж.
— Какво? — каза Грейс.
— Трябва да ме оставиш аз да ти подбирам музиката.
— Много съм си добре с моя си избор.
— Беше много добре и с дрехите си, докато не ти показах какво смачкано старче си в тях. Беше си добре и с подстрижката си. Откакто започна да ме слушаш, изглеждаш десет години по-млад… а си имаш и гадже, нали? И се басирам, че тя е във форма!
Отпред, зад портите от ковано желязо, прикрепени към зидани колони, се виждаше дълга едноетажна сграда, тип бунгало, със сива пръскана мазилка по стените, която като че изсмукваше цялата топлина от въздуха дори и в такъв изгарящо горещ летен ден. От едната страна имаше покрита автомобилна алея, достатъчно широка, за да поеме линейка или както ставаше по-често — тъмнозеления микробус на съдебните следователи. Край стената бяха паркирани няколко коли, включително и жълтият сааб със свален покрив, който бе собственост на Надюшка де Санча, и което бе много по-важно за Рой Грейс, малкият син спортен морис, което означаваше, че Клео беше дежурна днес.
И въпреки предстоящия ужас той усети как настроението му се приповдига. Съвсем не на място, знаеше това, но просто не можеше да се удържи.
Години наред мразеше това място. Беше един от ритуалите за посвещение на полицаите — присъствието на аутопсия в началото на обучението. Но сега моргата имаше съвсем различно значение за него. Обръщайки се с усмивка към Брансън, той отвърна:
— Онова, което за гъсеницата е краят на света, учителят нарича пеперуда.
— Какво? — попита Брансън сащисан.
— Джуандзъ — отвърна весело Грейс, опитвайки се да сподели радостта с приятеля си, да ободри малко бедния човечец.
— Кой?
— Китайски философ. Починал в 275 година преди Христа — не обясни обаче откъде бе научил всичко това.
— И сега е в моргата, така ли?
— Ти си един проклет еснаф, нищо повече — Грейс паркира на едно свободно място и изключи двигателя.
Малко пооперил гребен, Брансън отвърна:
— Така ли било? И откога навлезе толкова във философията, старче?
Всеки път, когато споменаваха възрастта му, Грей усещаше убождане. Току-що беше отпразнувал — ако това беше правилната дума — трийсет и деветия си рожден ден и идеята, че следващата година щеше да отбележи великата си четиридесета годишнина, не му харесваше.
— Много смешно.
— Гледал ли си филма „Последният император“?