— Не си спомням.
— Да бе, как ще си спомниш — каза Глен саркастично. — Спечели само девет „Оскара“. Ами брилянтен е. Трябва да си го вземеш на дивиди… освен ако не си твърде зает да доглеждаш пропуснатите епизоди на „Отчаяни съпруги“. И — той кимна към моргата — още ли я будалкаш?
— Не е твоя работа!
Макар че всъщност това беше работа на Брансън, беше работа на всички, защото в момента фокусът на вниманието на Грейс беше съвсем на друго място, съвсем не където трябваше да бъде. Потискайки желанието си да изскочи от колата и да се втурне към моргата, за да се види с Клео, и измествайки бързо темата към задачата за деня, той каза:
— Та какво мислиш? Той ли я е убил?
— Не поиска да му извикаме адвокат — отвърна Брансън.
— Учиш се, значи — каза Грейс, искрено доволен.
Беше факт, че повечето престъпници, когато ги арестуваха, тихичко се предаваха. Шумно протестиращите често бяха невинни… поне за конкретното престъпление, в което ги обвиняваха.
— Но дали е убил жена си? Не знам, не мога да налучкам — добави Брансън.
— Нито пък аз.
— Какво ти казаха очите му?
— Трябва да го хвана, когато е по-спокоен. Как реагира, когато му съобщи?
— Беше смазан. Изглеждаше съвсем истински.
— Преуспяващ бизнесмен, така ли?
Бяха спрели в сянката до каменната стена, до висок лавров храст. През отворения шибидах и прозорците лъхаше жега. Малко паяче внезапно се спусна по паяжината си от едно вътрешно огледало.
— Да. На някакви софтуерни системи — каза Брансън.
— Знаеш ли каква характеристика е най-добре да имаш, за да станеш преуспяващ бизнесмен?
— Каквато и да е, аз не съм роден с такава.
— Трябва да бъдеш социопат. Без съвест, такава, каквато я притежават обикновените хора.
Брансън натисна бутона и свали още повече стъклото.
— Социопат значи психопат, така ли? — улови паячето в масивната си длан и внимателно го пусна навън.
— Имат някои общи характеристики, но и една значителна разлика — социопатите могат да се контролират, психопатите — не.
— Значи — каза Брансън — Бишоп е преуспяващ бизнесмен, ерго е социопат, ерго е убил жена си. Бинго! Закриваме случая. Да вървим да го арестуваме?
Грейс се ухили.
— Някои пласьори на наркотици са високи, тъмнокожи, с обръснати глави. Ерго, ти си пласьор на наркотици.
Брансън се намръщи и кимна.
— Разбира се. Мога да ти намеря каквото поискаш.
Грейс протегна ръка.
— Добре, дай ми двечки от онези бебчета, които ти дадох тази сутрин… ако са ти останали.
Брансън му връчи два парацетамола. Грейс ги изкара от станиоловата им опаковка и ги преглътна с глътка минерална вода от бутилката в жабката. После излезе от колата и тръгна бързо и целенасочено към малката синя предна врата с матирано стъкло и натисна звънеца.
Брансън стоеше до него, изпълвайки цялото пространство, и за миг Грейс изпита желание детектив сержантът да изчезне за няколко минути и да го остави сам. След като не беше виждал Клео почти цяла седмица, изпитваше дълбок копнеж да бъде няколко минути насаме с нея. Да усети, че тя все още има към него същите чувства както миналата седмица.
След малко тя отвори вратата и Грейс направи онова, което правеше винаги, когато я видеше. Вътрешно направо се разтопи от радост.
Според „новоговора“25, измислян от някакво политбюро с политически правилна линия, което Грейс ненавиждаше, официалната титла на Клео Мори наскоро бе променена на „старши техник по анатомична патология“. На старомодния език, на който говореха и който разбираха нормалните хора, това означаваше старши патологоанатом.
Не че някой, който не я познаваше и я видеше да върви по улицата, би могъл да отгатне професията й!
Висока 170 см, на двайсет и кусур години, с дълга руса коса, излъчваща самоувереност, според всички определения — може би не съвсем верни точно за мястото, където работеше — тя беше смъртоносно великолепна. Застанала в малкото фоайе на моргата, с вдигната нагоре коса, облечена в зелен хирургически комплект с тежка гумена престилка отгоре и гумени ботуши, тя приличаше по-скоро на някаква зашеметяваща актриса, която играе роля, отколкото на онова, което беше в действителност.
Макар че любопитният и подозрителен Брансън стоеше точно до него, Грейс не можа да се удържи. Погледите им се задържаха за повече от миг. Страхотните й, невероятни, големи, кръгли и сини като небето очи надникнаха право в душата му, намериха сърцето му и го залюляха нежно.
Дощя му се Глен Брансън да се изпари. Вместо това копелето продължаваше да стои, като местеше поглед от единия към другия и се хилеше като малоумен.