— Здрасти! — каза Грейс малко неловко.
— Старши детектив, детектив сержант Брансън, колко ми е драго да ви видя двамата!
Грейс отчаяно искаше да я прегърне и да я целуне. Вместо това, като се овладя и се насили да влезе отново в работен режим, той само се усмихна. След това, почти без да усеща сладникавата миризма на тригена — дезинфекционното средство, пропило помещението, той я последва в познатия малък офис, който изпълняваше ролята и на приемна. Помещението беше абсолютно безлично, но въпреки това той го харесваше, защото беше нейното пространство.
На пода бръмчеше вентилатор на стойка, боядисани в розово с „Артекс“ стени, розов килим, столове за посетителите, подредени във формата на буквата „Г“ и малко метално бюро, на което имаше три телефона, купчина малки кафяви пликове с надпис „Лични вещи“ и голям тефтер в зелено и червено с надпис „Регистър на моргата“ със златен шрифт.
На едната стена беше монтиран светлинен шкаф, както и редица удостоверения по здравеопазване и хигиена в рамки и едно по-голямо от Британския институт по балсамиране, с името на Клео Мори отдолу. На другата стена имаше камера за наблюдение, която показваше в неспирна поредица сменящите се образи на предната, задната и двете странични страни на сградата, последвани от близък план на входа.
— Чаша чай, господа, или направо ще влезете?
— Надюшка готова ли е да почва?
Ясните блеснали очи на Клео се задържаха върху неговите секунда по-дълго от необходимото за въпроса. Усмихнати очи. Невероятно топли очи.
— Току-що изскочи за един сандвич. Ще започне след десет минути.
Грейс усети тъпа болка в стомаха, припомняйки си, че не беше ял нищичко цялата сутрин. Минаваше два.
— С удоволствие ще пийна един чай. Имате ли бисквити?
Като измъкна от бюрото си една тенекиена кутия, тя отвори капака.
— Обикновени. „Кит-Кет“. С желе? С черен шоколад или с шоколад „Лайбниц“? Със смокини? — тя им подаде кутията, но Брансън поклати глава. — Какъв чай? „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджийлинг“, китайски, от лайка, от мента, зелен?
Грейс се ухили.
— Все забравям. Това вашето тук си е направо магазинче на „Старбъкс“.
Но последното не предизвика дори и сянка от усмивка у Глен Брансън, който седеше с лице, заровено в дланите, отново внезапно потънал в депресия. Клео изпрати на Грейс мълчалива целувка. Той си взе един „Кит-Кет“ и му обели обвивката.
Най-сетне, за негово облекчение, Брансън внезапно каза:
— Ще ида да се облека.
Той излезе от стаята и те останаха сами. Клео затвори вратата, обви ръце около Грейс и го целуна нежно. Дълго.
Когато устните им се отделиха, като все още го държеше здраво в прегръдката си, тя го попита:
— Та как си?
— Липсваше ми — каза й той.
— Така ли?
— Да.
— Колко?
Той разпери широко ръце.
С престорено възмущение тя му каза:
— Само толкова ли?
— А аз липсвах ли ти?
— Липсваше ми много. Много, много.
— Добре! Как беше курсът?
— Не ти трябва да знаеш.
— Опитай — той я целуна отново.
— Ще ти разкажа довечера на вечеря.
Това му харесваше. Харесваше му начинът, по който тя вземаше инициативата. Харесваше му впечатлението, което създаваше, че има нужда от него.
Никога не се беше чувствал така с жена. Никога. Толкова години беше женен за Санди и се обичаха дълбоко, но никога не беше усещал, че има нужда от него. Не и така.
Имаше само един проблем. Той планираше да приготви вечеря вкъщи. Е, да накупи разни неща от деликатесния магазин — във всеки случай беше пълна скръб като готвач. Но Глен Брансън бе турил балтия на тези му планове. Едва ли щеше да проведе романтична вечер у дома, ако наоколо му се мотаеше Глен, кокорейки очи всеки десет секунди. Нямаше начин обаче да каже на приятеля си да се чупи някъде за тази нощ.
— Къде искаш да отидем? — попита той.
— В леглото. С китайска храна от ресторанта. Звучи ли ти добре като план?
— Много добър план. Но ще трябва да сме у вас.
— И какво? Проблем ли имаш, че ще бъдем там?
— Не. Просто проблем с моята къща. Ще ти разкажа по-късно.
Тя го целуна отново.
— Не тръгвай — тя излезе от стаята и се върна след малко със зелена туника, сини терлици за краката, маска за лицето и бели латексови ръкавици, които му връчи. — Тези са последният писък на модата.
— Реших, че сме оставили обличането за по-късно — каза той.
— Не, ще се съблечем по-късно… или може би си забравил след цяла седмица? — тя го целуна отново. — Какво му е на приятеля ти Глен? Прилича на болно кутре.
— Така е. Домашни разправии.
— Ами иди да го ободриш.