— Опитвам се.
После иззвъня мобилният му телефон. Подразнен от прекъсването, той го включи:
— Рой Грейс.
Беше служителката за връзки със семействата Линда Бъкли.
— Рой — каза тя, — аз съм в „Хотел дю Вен“, където настаних Бишоп преди един час. Той изчезна.
15
Майката на Софи беше италианка. Винаги беше учила дъщеря си, че храната е най-доброто лекарство при шок. А в този миг, застанала до тезгяха на един италиански деликатесен магазин, несъзнаваща, че мъжът с качулката и с черните очила я наблюдава през непрозрачното стъкло на магазина за секспринадлежности през улицата, Софи притискаше мобилния телефон до ухото си в дълбок шок.
Тя беше човек на навика, но навиците й се променяха в зависимост от настроението. Няколко месеца, ден подир ден, Софи се връщаше в офиса с кутия суши за обяд, но после прочете в една статия, че от сурова риба се хващали глисти. Оттогава обядваше чабата с моцарела, домати и шунка от Парма от този деликатесен магазин. Не беше толкова здравословно колкото сушито, но вкусно. Ядеше по една на обяд почти всеки ден през последния месец — може би и по-дълго. А днес повече от всеки друг ден имаше нужда от утехата на нещо познато.
— Кажи ми, миличък — каза тя, — какво се е случило? Моля ти се, кажи ми.
Той бръщолевеше несвързано: „Голф… Мъртва… Не ме пускат в къщата… Полиция. Мъртва, О, Божичко, мъртва.“
Нисичкият плешив италианец зад тезгяха я изненада, като й протегна горещия сандвич, завит в хартия.
Тя го взе и все още притиснала телефона до ухото си, излезе на улицата.
— Мислят, че аз съм го извършил. Искам да кажа… О, Боже. О, Боже.
— Миличък, мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?
Последва дълго мълчание.
— Те ме разпитваха… въртяха ме на шиш — издума Бишоп. — Мислят, че аз съм го направил. Мислят, че аз съм я убил. Все ме питат къде съм бил миналата нощ.
— Е, това е лесно — каза тя. — Ти беше с мен.
— Не. Благодаря, но това не е умно. Няма нужда да лъжем.
— Да лъжем ли? — отговори тя изненадана.
— Господи — отвърна той. — Чувствам се толкова объркан.
— Какво искаш да кажеш с това „Няма нужда да лъжем“? Миличък?
По улицата профуча полицейска кола с включена сирена. Той отговори нещо, но гласът му се удави в шума. Когато колата премина, тя каза:
— Съжалявам, не чух. Какво каза?
— Казах им истината. Че съм вечерял с Фил Тейлър, моя финансов съветник, и че после си легнах — последва дълга пауза, после го чу да ридае.
— Миличък, мисля, че пропускаш нещо. Онова, което си правил след вечерята с твоя финансов съветник.
— Не — отвърна той с леко изненадан тон.
— Ало! Знам че си в шок. Но ти дойде в моя апартамент. Точно след полунощ. Прекара нощта с мен… и се изстреля около пет сутринта, защото трябваше да си вземеш от вас такъмите за голф.
— Много си мила — каза той. — Но не искам да почваш да лъжеш.
Тя замръзна на място. Покрай нея прогърмя камион, последван от такси.
— Да лъжа ли? Какво искаш да кажеш? Това е истината.
— Миличка, нямам нужда да си измислям алиби. По-добре е да кажа истината.
— Съжалявам — каза тя, като изведнъж се почувства объркана. — Изобщо не те разбирам. Това е истината. Ти дойде, спахме заедно, после си тръгна. Наистина е най-добре така, да се каже истината.
— Да. Абсолютно. Така е.
— Значи?
— Значи? — повтори той като ехо.
— Ти дойде в апартамента ми след полунощ, любихме се… доста бурно… и си тръгна веднага след пет часа.
— Само дето не съм идвал — каза той.
— Не си какво?
— Не съм идвал в апартамента ти.
Тя вдигна телефона от ухото си, погледна го, после пак го притисна до ухото си, чудейки се за миг дали пък не полудява. Или може би той е полудял.
— Аз… аз не разбирам.
— Трябва да вървя — каза той.
16
На малка картичка със съблазнителна снимка на привлекателно момиче от ориенталски произход бяха отпечатани думите „Транссексуален преди операция“ и телефонен номер. До нея имаше още една картичка на жена с буйна коса, в кожени дрехи, която въртеше камшик. От мокрото петно на пода, в което Бишоп внимаваше да не стъпи, се надигаше воня на урина. От години насам за пръв път влизаше в обществена телефонна кабина и точно тази не будеше у него желание да остане по-дълго. Освен миризмата беше горещо като в сауна.
Част от слушалката беше отчупена, няколко от стъклените панели бяха спукани и имаше верига с някакви остатъци от хартия по нея — вероятно от телефонен указател. Отвън спря камион, чийто двигател вдигаше шум като хиляда мъже, въртящи чукове под тенекиен навес. Той си погледна часовника. Два и трийсет и една минути следобед. Струваше му се, че това е най-дългият ден в живота му.