— Съгласна съм — каза Надюшка. — Това никак не се вмества.
— Вярно е — съгласи се Грейс, изненадан от това как е могъл да пропусне нещо толкова очевидно и отдавайки го на изморения си мозък.
Най-сетне патоложката започна дисекцията. Със скалпел в облечена в ръкавица ръка тя повдигна нагоре разрошената коса на Кати и направи разрез отзад по края на целия скалп, после го обели напред, все така с косата, така че той увисна, обърнат наопаки върху лицето на мъртвата като ужасна, безлична маска. После Дарън — помощник-патологът, приближи с циркулярен трион.
Грейс се стегна и улови погледа в очите на Глен Брансън. Този момент го мразеше най-много — това и отварянето на корема, при което неизменно се размирисваше така, че да ти се доповръща. Дарън натисна бутона и машината зави, а острите й зъбци се завъртяха. А после онзи стържещ звук, който го удари право в стомаха и във всеки един нерв, когато зъбите на триона захапаха черепа на Кати.
Беше толкова зле в този момент, с чувствителния си стомах и пулсиращото главоболие, че Грейс изпита неистово желание да се завре в някой ъгъл и да запуши ушите си. Но, разбира се, не можеше да го направи. Трябваше да изтърпи, докато младият помощник-патолог въртеше триона в кръг и парченца кост хвърчаха като стърготини, докато накрая не свърши. После вдигна горната част на черепа като капак на чайник и разкри лъскавия мозък отдолу.
Хората винаги го наричаха „сиво вещество“. Но за Грейс, който беше видял не един мозък, мозъкът никога не беше сив — по-скоро кремаво-кафяв на цвят. Ставаше сив по-късно. Надюшка пристъпи напред и той я наблюдаваше как оглеждаше мозъка. После Дарън й подаде нож за обезкостяване с тънко острие, който би могъл да идва от някой кухненски шкаф. Тя бръкна с него в черепната кухина, прерязвайки мускулчета и очните нерви, после извади мозъка цял като трофей и го връчи на Клео.
Клео го занесе до везните, претегли го и записа количеството на диаграмата на стената — 1,6 кг.
Надюшка погледна цифрата.
— Нормално за ръста, теглото и възрастта й — каза тя.
Сега Дарън постави метален поднос на крачета над глезените на Кати, който обкрачваше краката й на масата. Като взе касапски нож с дълго острие, патоложката натисна мозъка на няколко места с пръсти, като се взираше внимателно в него. После с ножа отряза тънко парче от единия край, като че ли режеше бутче за неделния обяд.
В този миг мобилният телефон на Грейс иззвъня.
Той се отдръпна, за да отговори.
— Рой Грейс — каза.
Отново беше Линда Бъкли.
— Ало, Рой — каза тя. — Брайън Бишоп току-що се върна. Позвъних и отмених тревогата заради него.
— Къде, по дяволите, е бил?
— Каза, че излязъл да глътне въздух.
Излизайки от стаята в коридора, Грейс каза:
— Как ли не. Свържи се с екипа на камерите за наблюдение и виж какво са видели около този хотел през последните няколко часа.
— Веднага ще го направя. Кога ще сте готови да го доведа да види тялото?
— Не веднага. След около три-четири часа… ще ти се обадя.
Щом затвори, телефонът му отново иззвъня. Не позна номера — дълга върволица от цифри, които започваха с 49, което означаваше, че му се обаждаха от чужбина. Той прие разговора.
— Рой! — каза един глас, който той позна начаса. Беше старият му приятел и колега Дик Поуп. Някога Дик и съпругата му Лесли бяха най-добрите им приятели. Но после Дик го преместиха в Хастингс и оттогава Грейс не ги виждаше често.
— Дик! Радвам се да те чуя. Къде сте?
В гласа на приятеля му се промъкна моментно колебание.
— Рой, ние сме в Мюнхен. На автомобилна ваканция. Проверяваме баварската бира!
— Звучи ми добре! — каза Грейс, притеснен от колебанието, като че ли имаше нещо, което приятелят му не искаше да каже.
— Рой… виж… може и нищо да не значи. Не искам да ти… знаеш ли, да те разстройвам или нещо такова. Но с Лесли смятаме, че видяхме Санди.
18
Телефонът на Скункс звънеше отново. Той се събуди, като трепереше и се потеше едновременно. Господи, тук беше горещо. Дрехите му — парцаливата тениска и долните гащи, с които спеше — и чаршафите на леглото бяха прогизнали от пот. От него се стичаше вода.
„Биийп-биийп-биийп.“
Някъде от зловонния мрак в дъното на караваната се провикна гласът на ливърпулеца:
— Ш’бано нещо. Затвори ш’баното нещо, за Бога, щот’ ша го метна през ш’бания прозорец!
Скункс осъзна внезапно, че не звънеше телефонът, който беше откраднал снощи. Беше ваучерният му телефон. Неговият бизнес телефон! Къде, по дяволите, го беше забутал?
Скочи бързо и изкрещя в отговор:
— Кат’ не ти харесва, разкарай се от караваната ми!