После се огледа на пода, откри долнището на ветрозащитния си костюм, порови в джоба и извади малкия зелен мобилен телефон.
— Да? — каза.
В следващия миг вече се оглеждаше за химикалка и късче хартия. И двете бяха в горнището на ветроустойчивото яке, където, по дяволите, и да беше то. После осъзна, че беше спал върху него, като го използваше вместо възглавница. Извади тъничка скапана химикалка с пукнат цилиндър и парче разкъсана, влажна разграфена хартия и ги сложи на работния плот. С ръка, която трепереше толкова силно, че едва смогваше да пише, той успя с неравен почерк да запише подробностите и затвори телефона.
Добра работа. Пари. Кинти! Мучо!26
И карантиите днес му бяха наред. Нямаше ги болезнените спазми и диарията, които го измъчваха с дни — във всеки случай още не. Устата му беше пресъхнала, отчаяно му се пиеше вода. С олекнала и замаяна глава той отиде до мивката, после, след като се хвана за работния плот, за да запази равновесие, пусна чешмата. Но видя, че вече беше отворена и цялото съдържание на резервоара беше изтекло. Мамка му!
— Кой е оставил шибаната чешма да тече цяла нощ? Хей? Кой? — изкрещя той.
— Кротко, мой човек! — отвърна му един глас.
— Ще те укротя аз теб!
Той отново разтвори пердетата и замига при внезапното нахлуване на ослепителната светлина на ранния следобед. Отвън в парка видя жена, която държеше ръчичката на дете, седнало на триколесен велосипед. Около тях тичаше проскубано куче и душеше сухата трева, там където преди няколко дни беше опънато шапитото на цирка. После обърна очи към вътрешността на автокараваната. Едно трето търколено тяло, което не беше забелязал снощи, се размърда. Не можеше да направи нищо с тях сега, можеше само да се надява, че ще са се измели на майната си, когато се върнеше. Обикновено така правеха.
След това чу почти ритмично „скръц-скръц-скръц“ и видя хамстера си Ал с премазаната лапичка, поставена в шина от ветеринаря, да продължава да върти лъскавата си хромирана въртележка с потрепващи мустаци.
— Човече, не се ли изморяваш? — попита го Скункс, като приближи лице до решетките на клетката, но не твърде близо, Ал го беше ухапал веднъж. Всъщност два пъти.
Беше открил зверчето, зарязано в клетката, захвърлена от някакво безсърдечно копеле на купчина крайпътен боклук. Видя, че лапичката му беше премазана и се опита да я оправи, но то го ухапа като награда за усилията му. После още веднъж се беше опитал да го погали през решетката и то отново го ухапа. В други дни обаче можеше да отвори вратата на клетката и животинчето изскачаше на дланта му и седеше там доволно по час и повече, като само го насираше от време на време.
Той навлече сивото долнище на ветрозащитния костюм марка „Адидас“ и горнището с качулката, които беше откраднал от супермаркета ASDA в крайморската част и чисто новите маратонки „Асикс“ в синьо и бяло, които мереше и с които избяга от магазина в Кемп Таун, грабна една торбичка от супермаркетите „Уейтроуз“, където държеше инструментите си и където пусна и мобилния телефон от откраднатата вчера кола. Отвори вратата на караваната, извика „Искам да сте се омели, когато се върна!“ и излезе в изгарящата безоблачна жега на Левъл — дългата, тясна ивица парк в центъра на Брайтън и Хоув. Градът, който на шега — но и не чак дотам на шега — наричаше своя офис.
На влажното късче хартия, което носеше старателно сгънато и пъхнато в джоба на гърдите, който се затваряше с цип, бяха записани поръчката, адресът за доставка и договореното плащане. Фасулска работа. Внезапно, въпреки треперенето, животът му се стори по-ведър. Днес можеше да спечели достатъчно, за да му стигне за цяла седмица.
Дори ще може да си позволи да играе по-грубо в преговорите за продажбата на мобилния телефон.
19
Баща ми днес плаче. Досега никога не съм го виждал да плаче. Виждал съм го пиян и зъл, какъвто е през повечето време, пиян и зъл, да пердаши майка ми и мен или да удря някой от нас по лицето, а може и двамата в зависимост от настроението му. Понякога рита кучето, защото е моето куче, а той не обича кучета. Единственият човек, когото не удря, не пердаши или рита, е Ани, сестра ми, която е на десет години. С нея прави други неща. Чуваме я да вика, когато той е в стаята й. И понякога да плаче, след като е излязъл от стаята й.
Но днес той плаче. Моят баща. Всичките му двайсет и два гълъба са мъртви. Включително два, които има от петнайсет години. И всички от бирмингамската порода, които могат да летят с главите надолу и да правят други въздушни номера.