— Колко си мъдър ти, дядо Ерьома — обади се младежкият глас. — Я да идем на двора. Да измамим злодея.
Издрънча куката на задната врата и двама души излязоха от дома. Пръв вървеше, изправен все още, старец с хлътнали страни, с побелели кичури коса до раменете и с брада като на Лев Толстой. На главата си старецът носеше висока шапка-кубанка, а ръкавите на дългия и широк плащ бяха цепнати отпред. При всяка крачка изпод плаща се виждаха извитите нагоре носове на остри червени ботуши. Вторият човек, млад, беше облечен като стареца. Само шапката му бе плоска като тиганица, модерна, наметалото по-късо и вталено, ръкавите обикновени, брадичката заострена, къса и със засукани нагоре мустаци. Младият мъкнеше подире си секира с дълга дръжка.
И неочаквано Ерик си спомни учебника по история. Дрехите им бяха староруски, от епоха преди Петър Първи, ако не и по-ранна. И в дрехите имаше нещо странно — неподправеност, сякаш не бяха излезли от работилница за театрални костюми, а бяха ушити за всекидневно носене.
Актьорите тръгнаха към храстите, зад които стоеше Ерик, и той нямаше време къде да се скрие.
„Какво правите тук, младежо? — ей сега ще попита старецът, може би народен артист на републиката. — Подслушвате под прозореца на тоалетната нашия шеговит разговор ли?“ В смущението си Ерик сложи на главата си каската — трябваше да я сложи. Работата е там, че беше дошъл в почивния дом с пуловер и джинси. Само взе каската. И то случайно. Каската беше стара, лъскава, с гребен отгоре. Изхвърлена сега от униформата на пожарникарите. Беше я намерил заранта на тавана на пожарната команда, където го изпрати началникът да види дали там няма да се намери парче от маркуч. Каската му хареса, досвидя му да я остави на тавана, а да я носи, когато излизат с колите, не може — всички носят армейски, зелени.
И Ерик реши да я прибере у дома си, но не успя. И затова сега се разхождаше из почивния дом, размахвайки каската като кошничка за гъби. А сега, срещайки „артистите от киното“, несъзнателно я сложи на главата си за да убеди и себе си, че е тук не просто така, а по поръчение на ръководството. И в този си вид — с медна каска, сив пуловер и джинси — излезе иззад храстите.
От изненада, а и от блясъка на каската старецът се свлече, краката му се подкосиха, но вторият не се обърка, замахна със секирата, ала тя се уплете с дългата си дръжка в люляковия храст и младият момък започна да я дърпа, за да я измъкне, но в крайна сметка се оказа обезоръжен.
— Извинете — каза Ерик. — Аз сигурно ви изплаших. Извинете.
— Не си ни изплашил — отговори старецът, посъвзел се. Той се държеше с достойнство и когато уплахата от първия момент мина, отново придоби осанката на народен артист.
Младежът издърпа най-сетне секирата от храста и я опря до крака си. Помълчаха известно време. После Ерик запита, за да поднови разговора:
— Какво снимате тук?
— Как?
— Какъв филм снимате?
Старецът и младият се спогледаха и не отговориха.
— Вие да не си помислихте нещо — каза Ерик. — Дошъл съм тук по служба. За проверка. Преглеждам инвентара, съоръженията, пожарогасителите. Няма как — служба. — И Ерик се усмихна малко подмилкващо се. Разговорът се получи много неприятен.
— Ясно — каза старецът. — Значи, ти не си тукашен?
— Не, от града съм — каза Ерик. — Тук работи леля ми. Шура, чистачката. Може би сте я видели?
— Говориш неразбрано — рече старецът. — А на царския син Иван какъв се падаш?
— На кого? — запита Ерик.
— На царския син Иван, който целуна принцесата и ни доведе тук? Главния в тези места. Иван Юриевич.
— Имате пред вид Дегустатов — разбрал най-сетне шегата, се разсмя Ерик. — Някакъв не му се падам. Аз съм от съвсем друга, независима организация.
— Тогава защо се разхождаш из неговите владения? — подозрително запита старецът.
— Аз имам право. Пожарникар съм.
— Тъй — рече старецът. — Виждам, че не се боиш от страшната сила и власт на Иван Юриевич.
— Не се боя — призна си Ерик и съвсем се развесели. — Много добре излиза. Сякаш не играете роли, а като истинско. И дрехите, кафтаните са прекрасни. И брадвичката. Като истинска.
— Какво? — обиди се младият. — Като истинска ли? Ей сега, като те цапна с нея истински, тогава ще разбереш как се хули славното бойно оръжие.
— Ех, ще ме скъсате от смях — едва можа да изговори Ерик. — Казаха ми, че снимате исторически филм. Но сега разбирам, че е комедия. Ще ме вземете ли при вас?
— Какво, да не би да си нямаш господар?
— Господар си имам — поддържайки играта, каза Ерик. — Той си има двайсет такива рицари като мен. Всички с бойни шлемове, със секири в ръце, наричат ги пожарникари, не се боим ние от нищо, видели и патили сме.